Secrets

Днес съм вироглава

2012-02-04T14:01:00.001+02:00

И съм решила да си пия кафето сама. Знам, че трябваше да го споделим с тебе, в онези само сутрешни минути наши, но... днес искам да съм сама.
Напълно сама.
Днес искам да мисля къде или кога в отношенията ни настъпи промяна. Защото се усеща. Някак се отдалечаваме. Днес няма да помогна за нашето сближаване, преди да съм наясно с мене си защо помагам за него.
Сигурно във всяка връзка има такива моменти, когато не ви е много лесно или не ви е да сте един до друг, но това трябва да се преодолява. Заедно. Ръцете, казвала съм и преди, трябва да останат заедно.
Знам, че днес пуснах ръката ти. Не я искам точно днес, точно сега. Искам да укротя ураганите в себе си, да оставя ветровете да развеят косите ми пак, да почувствам допира, полъха, аромата на самостоятелната свобода.
Днес не се отдалечавам от теб, защото съм спряла да те обичам. Дори напротив- за да запазя нас, като нас, ми трябват моменти, в които да си спомня колко по- сладко е да те обичам, отколкото да съм сърдита за нещо си или искаща друго си, или мислеща само за себе си. Колко е по- сладко да сме Нас.
В онези минути, в които ми е най- трудно да ти протегна ръка, защото нещо в мен се е скършило или наранило заради тебе или напразните ми очаквания, остави ме за малко сама. Имам нужда да си спомня, да изпитам носталгия, да поискам да не деля пътя си от твоят.
Аз пак ще си дойда, вече със отговори, с повече любов, която да ти покажа, ала .... Вироглава съм, имам нужда да се потапям в онова езерце на своя свобода, което запазих като моето си място. Там съм свободна. Там си правя, каквото поискам, водя, когото желая, разхождам се в напълното опиянение на „ Мога да те обичам и от разстояние”.

А днес искам да пия кафето си сама, да съм егоист, да помисля повече за себе си и своите самостоятелни болки, защото днес не ми се поема още и още.
За да мога пак да ти давам, пусни ме малко да се дръпна, да осмисля, да залипсвам, без да е рутинно, и ... каквото стане.

Сграбчена

2012-01-12T17:08:00.002+02:00

Не мога да те видя. Всъщност изобщо не те виждам. Забелязвам те, но се правя, че не виждам. Защото не искам. Нямам потребност. За мен си едно лице, на моменти някакво име, после те забравям. Като се обърна с гръб към теб, знам, че протягаш ръка към мен, която сгърчва пръстите си болезнено нерешителна, преди да ме хване. Презирам страха и в същото време уважавам ненамесването. Не ме докосваш. Не смееш. Не те усещам. Не знаеш как ще реагирам.
Понякога се чудя как ме възприемаш и нещо смътно в мен усеща, че се сдържаш. Ако имаше свободата да правиш с мен всичко, което поискаш, докъде ли ще стигнеш?
Всъщност не питам наистина. И не се чудя в себе си. Просто обичам да мисля за много и различни неща и понякога се питам.
Всеки като теб, когото не забелязвам, защото нямам желание, дали наистина би искал да ме сграбчи? Не искам да си отговарям, защото ще трябва да се отдръпна от толкова много хора, с които общувам. Мъже, които имат своите нужди, за които съм сляпа, защото не искам по друг начин. Мога да бъда приятелка, но не и да ти се оставя. Приближаването е омърсяване. Разстоянието е необходима граница.
Не искам точно ти да ме сграбчваш, нито всички онези като теб, които просто не забелязвам. Като мъже.
Предпочитам заблудите.
Че приятелството е възможно.
И точка.

Тръгвам си

2012-01-09T19:36:00.002+02:00

Играя си с цигарата между пръстите ... до прозоречните светлини на нощните улици. Искам да мисля. Да мисля защо си заседнал толкова упорито, безотговорно и неотстъпчиво всред мозъчните ми гънки и ръчкаш от там мисъл след мисъл. Приех те за малко в себе си, а остана за постоянно. Толкова елегантно и комфортно се нагнезди, че не усетих докъде просмука влиянието си. Аз ли съм ти подчинена? Съм ли наистина?
Или съм застинала.
Не правя нищо за теб.
Не показвам нищо към теб.
Само ти се усмихвам, когато те видя.
Но в мислите си... в тях те разигравам, оставяйки се да ме разиграваш. Давам ти влияние, за да си го взема после обратно. С насладата на моето тръгване. Крачиш. Някъде там. Усмихваш се. На някого. Целуваш. Мен. И париш. Кожата ми свисти от теб, завирам бавно, разлива се топлина между бедрата ми, прилепям ги до теб. А ти си седнал във главата ми. Безобразно усмихнат. Лежерно отпуснат. Небръснат, хаотично разпасан, предизвикателно гледащ. И нищо не правиш.
Аз наблюдавам. Как Душата ми змиевидно копнеещо се усуква към теб, жадуваща пози, еротика, страст. Пагубно. Наблюдавам.
И паля цигара с дълбоко издишване. Гърдите ми сочат към теб, Душата ми ще ме разкъса само да те притежава.
Време е...
Мисля. Пуша със самодоволна усмивка. Време е да я затворя в клетка. Докато й мине.
Не ми се занимава с нея. Нито с тебе.
Цигарата догаря в пепелника.
Обръщам гръб на светлините и те издишам от мислите си.
Играем си. На Достатъчно.
Тръгвам си. Самодоволно усмихната.

Случи се

2012-01-06T14:03:00.003+02:00

В усмихнатите ъгълчета на твоите целувки, там, където се оглежда нашето утро, нашепващо потапят се очите ми, жадни препускат мислите ми за предстоящето наше Днес. Става. Случва се. Вървя към теб. Обречена. И тленно раздаваща се на онова, за което мечтахме и превръща се в наше настояще.
Ще стане.
Окрилен бяг на сърцето ми, в чиито пулсове жадувах те през цялото време, на онези наши сезони, с моите променливи. И постоянни в същото време. По другите брегове ми беше студено. В тебе стоплям се, разцъфтяла от емоции, с трепетно тяло до твоето. През нашите спомени, ръка за ръка, към нашето Утре, което изграждаме стъпка по стъпка сега. Хоризонти. На Нас.
На нас.
С любов, през спомени, към бъдещи дни на сплотеност и вдъхновение!

П.С. Обичам те

Запечатано с целувка

2011-12-29T18:11:00.001+02:00

Устни, които не исках да целувам. Да вкусвам пак онази тръпчиво пареща наслада на споделени пеперуди.
Устни, толкова, толкова много целувани. Най- вероятно с любов. Или само страст. И в двата случая- дълго жадувани за всяка, която ги е запечатала с целувка. Усещаш ли другите? Помниш ли ги на вкус? Сега съм аз. Наред. Поредната целувка.
Вкусът ми днес е друг. Можех ли да те избегна? Точно толкова, колкото и днес се опитвам да те изтрия от устните си. Да те изселя от мислите си. Някои моменти са се враснали в невроните ми и стрелят , стрелят импулси и спомени. Мислех, че съм ги изтикала на най- задният рафт с етикет " Минало свършено". Нямах нужда от тях. Постарах се с особено внимание да ги запечатам и сложа на най- последната лавица. А днес са разпилени по устните ми. И в мен е хаос. Как можаха с такава сила да пометат Душата ми и да не спират да вилнеят. Аз винаги всичко преживявам. По един или друг начин. А сега бурите върлуват циклонално , засрещат фронтове, помитат лавинообразно и нямат укротяване. И мозъкът ми ме предава. Вместо да забравя най- старателно, пръска спомени в очите ми, изпраща емоционалните окраски по бавността на вените ми, за да увеличава ефекта, да минава всичко бавно и болезнено. Да мине би било добре.... но вкусът го помня. И го мразя. Ненавиждам го за сладостта му. За наркотичният му ефект до степен непреодолима абстиненция и безжизненост ако/ докогато не те вкуся. Ненавиждам вкуса на зависимостта от теб. Защото тя не ми е нужна. Не ми е полезна. Разпилява ме. На хиляди парченца нарушено равновесие. И всяко от тях пищи за теб. Не искам. Не искам да те вкусвам. Не искам твоите целувки. Не искам твоите докосвания. И теб не те искам.
Защото ми припомняш постоянно колко всъщност съм уязвима.

В нашите залези

2011-12-09T17:06:00.001+02:00

Оранжево злато, разтопено разляло се по хоризонта на млечно хоризонтални линии, посипващи топлината на залязващото слънце над върховете на силният балкан. Нажежено небе. Мека веранда, клонки пред взора ми, целунати от многото заскрежени сутрини и останали без есенната си премяна. Но протегнали клонките си към хоризонта или сплели ги пред взора ми.
Такива залези искам да посрещам в прегръдката ти. Тиха, спокойна, намерила себе си в теб и в мълчанието на телата ни. Много казват само едно до друго, без да са нужни думи.
В такива моменти не се говори. Тогава се наслаждава. Когато изпращам денят с тебе, до тебе и знам, че утрото ще посрещна с тебе. В нашите залези, когато заедно се готвим да посрещнем новите си сутрини. Когато сме себе си един до друг.
Обичам да споделям хоризонта с тебе.
Върху него, върху заспиващите облаци, да положа мечтите ни, да обрисувам целите ни в главата си или просто да се наслаждавам на тебе. Че дишаш с мен, че стоиш до мен, обгърнал ме, че гледаме напред, търсещи се.
В нашите залези, когато се наслаждавам на световете ни, извезани с много любов и старание, когато търся ръцете ти, в които да се намърдам като най- удобното на света място за мен, когато притварям очи, вдишвайки тебе и знам, че като ги отворя, ще си до мен.
Пред нашите залези заедно двамата, когато се потапяме в себе си.
Потапяне.....
Обичам в своите най- ценни моменти на единение, да сме двамата. И да разлистваме тишината на душите си и любовта в сърцата си върху нашите залези.

Ще те чакам ...

2011-12-02T15:59:00.001+02:00

" Ще те чакам от тъмно до тъмно

и, макар да не се появиш,

знам- без теб и без мен ще се съмне,

но едва ли без мен ще заспиш ... "

Ще те чакам- така, както го правих в продължение на много Слънца и Луни- с горест, страст и плам, да се появиш.
Ще те чакам, ще се загръщам със спомените ни, ще се завивам топло в тях, ще те жадувам, ще те искам, така, както го правех и преди. Само теб. Единствен ти. Ще ми е верен спътник телефона, през който ще се разнесе топлият ти глас. Ще те чакам, дори и , тогава, когато не можеш, аз ще съм там. Насреща ти. Ще те чакам мълчаливо, макар и сърцето ми биещо да роптае, че не те вижда лицето, че не те усещат ръцете ми, че не те вкусват устните ми. Аз ще чакам. Привидно търпеливо. Да си дойдеш или да те чуя. Да те имам. Да те напрегръщам. Да те вкуся.
Ще те чакам.
Жадуваща.

Мой свят

2011-11-17T21:26:00.001+02:00

Върху гърдите ти облегната, загърнала своят свят- теб, с мене си, знам, че съм в своят свят на спокойствие и закрила, на намерено и споделено, на всичко казано и показано, без срам, свян и без прикриване, на възрадвано, изстрадано, доволно надмогнато, преживяно по най- пълноценният начин, израстнато. Тотално гола и истинска- такава, когато всякога мога пред теб да застана и засиая от гордостта на показаното. Без критика, без думи, само погледа ти ми стига. Онзи поглед, който с течение на времето прелива от любов и ме посипва с нея, в чиито вълни се сгушвам хубаво, завивам се с пяната, удобно ми е и сгушено, приятно ми е и само мое си.
В тебе открих своят свят- онзи, хармоничният, истинският, голият до никаква неприкритост. С тебе съм себе си- истинската - най- истинската, най- ценната от мене си. С тебе Съм. Съществувам и любя, обичам и преоткривам, дивея и съм спокойна- аз съм всичко, когато заставам до теб- и силна, и смела , и слаба, и колеблива, но ти пак си там- до мен, за да държиш ръката ми, да ми дадеш да съм всичко, което си поискам да бъда и за мен , и за теб, и за двама ни в една любов. Бликам и се възраждам, падам, протягаш ми ръка, ставам и продължавам. Както ти с мен. Онази дивата, лудата, импулсивната, аз , цялата себе си... Съм.
Затварям очи. Полагам главица с разпилени коси в ямката на шията ти, дишам. Вдишвам света ми, виждам под затворените си клепки една пълноводна река, обгърнала тялото ти с ръцете ми, които не искат да те пускат, а само могат да те копнеят, да се стремят към теб, протегнати, намерили своето съкровище, което ценно държат.
Дишам. Свободна съм. До теб, с теб, по пътя ни. Свободна съм. Пълнодиханна, пълнопулсова, оценяваща всеки, всеки малък момент. А всички моменти, като блестяща огърлица на шията ми, калейдоскопично блестят, озарени от сплотеността на отношенията ни. Виждам през тях. Нас.
Опивам се до теб, жадувам теб, търся теб- мой свят. В него съм аз.
С теб до мен, моят свят се подрежда перфектен и цял.

Потапяне

2011-11-15T23:05:00.001+02:00

Да прочета редовете на нашата книга, от страниците, написанис ритъма на сърцата ни, с артериалният пулс на воплите, на зова, на намеренето,на преоткитото. Да разгърна страниците, които с кръвта на мъката и сълзите нарадостта написахме, в онзи наш романс, който егоистично запазихме от другите засебе си. В онези страници на нашият свят. Разтворих ли вратите, отгръщах ли сжелание, търсих ли страници, по чиито редове са нашето изживяно и отговорите напреговора или послеписа. Пишем и пишем. Бурни сцени, емоционални редове,въздишки, стонове, скрити сълзи, необуздани ние, потушаване на страстите иизригване на новите в нас и нашите артерии, разпръснали се раздумно като нас безумните, по листите нанашата история, изписвайки, изписвайки, разплисквайки от себе си в другият.

Потапям се, потапям се, чета с интерес, с въпроси, сналучканите отговори на поведение. Чета за борби- и вътре в нас , и состаналите, там, където се събрахме, за да израстнем заедно по- силни, напук наостаналите. Ревниво пазещи себе си, нашата любов, бурно потапящи се в нас,носещи се плавно по течението на завихрените емоции. С много недоизказано, свсичко разказано, без нищо срамно, може би ако знаеха .. ще разберат ли? Щеусетят ли? Онова забранено, което е най- силният ни афродизиак.

Какво очакваме на финала? Щастлив край? За кого? Дали евъзможен за двама ни? Дали е край или ще пишем дълго своята история, потопени.... ще прелистваме ли многократно своите страници, за да си спомняме с милаусмивка какво в себе си, егоистичното, незрялото, надживяхме и преминахме, зада останем заедно?

За да останем заедно, усещайки редовете си, все още туптящимежду прочетеното. Дали е такава нашата любов? От онези, рядко написани историина сплотяване и израстване заедно, един до друг, а не един пред друг.Метаморфозно изменени, за да продължим да бъдем със същата онази страст наначалото. Даже и по- силна отпреди. След нашите битки, в които сваляхме от себеси, за да градим Нас.

Обичам да се завръщам към романса на нашето начало, да сегордея с историята на моментите ни сега, по- ценни отвсякога, да искам да пишас теб ненаписаното между двама ни.

Онова, с неочакван може би край ....

Да пребъдем най- вече.

В нашата нова история. В нашето Нас. В нашата тихо бурнаЛюбов.

В усмихнатите ти очи

2011-11-14T17:56:00.001+02:00

Загледана тихо, потопена в топлата атмосфера на твоето тихо присъствие, заслушана в плавното издигане и спускане на гърдите ти, в мекота на прегръдката ти, свита като котенце. В онези моменти на преоткриване, на потапяне в твоето спокойствие, в усмихнатите ти очи.
Нарисувани светове, в които обичам да се потапям, когато бягам от силата в себе си, сложила я върху теб, чрез мен, загледана в очите ти.
Мълчанието, което топло ни прегръща и единственото, което виждам, са моите светове в очите ти, в онези усмивки, за които повод са нашите споделени моменти.
Моментите, в които се влюбвам, когато познавам очите ти. Когато знам, че усмивките там са за мен сред нашите нашепнати моменти. Аз гледам в теб, ти се потапяш в мен, докоснати очи, преплетени усмивки- там, където се завъртат нашите мисли, желания, страст, тишина и хармония от самите себе си....
Наслаждаваме се на очите си, на отразеното в тях, което отговаря безмълвно и всичко- казващо за другият в само един свят- на нашето присъствие до другият ....

Ръцете трябва да останат заедно ....

2011-11-10T16:19:00.002+02:00

Любовта не е фойерверки. Не и, когато е истинска. А истинска означава надживяла. Израстнала с васдвамата, останала между вас двамата, развита от вас двамата. В болката, впреодоляното, в надмогнатото- тогава се ражда истината. Чистотата, есенцията насилата.

Любовта не съществува сама по себе си. Нито се появявасамичка. В началото на влюбването правите жестове един към друг, трептите единза друг, искате се един друг във само вашето време. Ръцете са заедно, сърцатабият в един ритъм, телата се търсят неудържимо. Някои после смятат, че любовтаизчезва или се преобразува в уважение, в доверие, в нещо така наречено по-висше, но без първоначалната тръпка. Според мен тези хора бъркат – това сенарича рутина. А любовта е пулс. Тя трябва да живее. За да живее, трябва да сеподдържа. Непрекъснато. Н-е-п-р-е-к-ъ-с-н-а-т-о !

Любовта е отговорност. Отговорността на направеният от двамави избор да бъдете заедно. Ключовата дума- да бъдете. Един в друг и двамата- ведно цяло. Не е уморително, освен ако не гледаш така на него. Не е наивно.Истинско е. Възвишено е. Да се търсите и преоткривате. И напълно възможно. Дасе изненадвате приятно и наслаждавате на промените един в друг. Защото човек сепроменя със или без партнъор, по естественият ход на израстването.

В една връзка, не говоря тук за брак, защото нищо неразбирам от него, та в една връзка между двама, особено по- дълга, е многозастрашителен и безкрайно неусетлив момента, когато пускаш ръката на свояпартнъор. Дали защото си мислиш, че си свикнал с него или до болка го познаваш,дали, защото вече разговорите са само на ежедневна тема, дали, защото единиятот двамата се е затворил неусетливо в себе си, но все се стига до момента, вкойто ръцете се пускат. После могат и пак да се хванат, а могат и завинаги даостанат разделени. Точно за този неусетлив момент ми се пише.

Аз пуснах ръката ти. Не разбрах кога и дали го направихумишлено или несъзнателно. Но я пуснах. Постепенно се отдалечих от теб и ти гоусети. Въпреки, че говорихме за това, въпреки, че се съгласявах с теб, някак сине исках да се постарая да се върна към теб, към нас, отново. Дали отсвободолюбие, дали напук, дали от цупене, дали по друга причина, не знам, но неисках. Може би най- вече, защото не усетих навреме. Сега знам как се дистанцирах.Знам и, че те предупредих, че така ще стане. Знам и, че тогава дори, остана домен. Остана с цялата си любов, както в началото, през връзката ни и до денднешен. Изтърпя всеки мой период, къде мълчаливо , къде с тих ропот. Остана.Въпреки всички и всичко, въпреки мен и моята несигурност, моето желание да могада се пусна, да знам, че още мога и сама, остана и ме изчака търпеливо да сезавърна към нас. И се замислих. Спомних си началото. Винаги, винаги, когато незнаеш как да реагираш, трябва да се върнеш в началото. Спомних си желанието,спомних си какво изградихме заедно, спомних си нашите мечти, вълнения, нашетонадживяно, което толкова препятствия преодоля. Спомних си моята метаморфоза къмтеб и твоите жестове на внимание и обич към мен. Илюзия е, че любовта може дасе самоподдържа.Да я оставиш ей така, по инерция или на самотек и да очакваш,че точно твоята любов ще трае вечно и може би след много, много години тръпкатада изчезне. Да я оставиш да си върви, надявайки се, че сама ще преодолявавсичко, дори и твоите пориви. Не може. Трябва да се отглежда, да се обгрижва,да не се забравя. Да не се забравят дребните жестове на внимание, на уважение,на зачитане към другият. Да не забравяте да се изненадвате, да си казвате „Обичам те”, вярвайки с цялото си същество в изречените думи! Да не спирате давървите по един път, да не пускате ръцете си, да не се спирате да се оглеждатев очите на другият. Ръцете не бива да се пускат.

Стане ли това, не осъзнаеш ли, че е станало, връщането назаде много трудно, понякога невъзможно. Забравят ли Душите как да общуват с любов,тогава и телата повече не се търсят. Затова- ръцете не трябва да се пускат!

Аз те пуснах за малко, мислейки, че когато поискам, ще техвана пак отново. И завъртяна от живота, от работата, от приятелите, рутинатабавно ме засмука в себе си. Започнах да общувам с теб като мой приятел, послекато познат. Стана ми досадно. И тогава си спомних. Ти си Любов. Онази, закоято пожертвах толкова много, много от себе си. Онази, която кара и до днессърцето ми да затрепти. Грабнах си отново тръпката. Знаеш ли, тя не изчезва. Неи ако не я забравиш. Че е там, че е към теб, че я носиш в себе си, че я можеш.Предизвиках се да си я спомня, да се завърна към нашият свят, да се умиля отспомените си, от всичко онова, през което израстнахме двамата заедно.

И реших отново да хвана ръката ти.

Преодоляла се отново- заради нас.

Това е истинската любов- забравяш за егоистичната си природав името на двама ви, за да сте заедно, винаги търсещи се. Заедно. В еднапосока. На надживяното, останало заедно.

С любов.

Изтървеш ли момента

2011-10-25T12:27:00.001+03:00

Обещаваме си някакви неща. В които вярваме. Поне в момента, в който ги казваме.
Минава време. Много време, изтекло междупръстно и няма кой да се сети да обърне часовника, за да продължи времето да тече между двата му края. Нашето време между нас.
И се сещам- в нас аз бях всъщност себе си. Изградих онази представа, която аз исках. Ти ми пасна и се включи неустоимо. Луд за лудия. Нормални. Казах ти, че не мога да обичам. Не и така, както очакват от мен. Ти се съгласи, помислил тайно, че ще ме превъзпиташ. Аз ти повярвах на съгласието, очаквайки тайно да се откажеш.Обещахме си явно да сме . И сме.
Забрави ли обаче, че аз не мога да обичам така, както очакват от мен? За теб не е достатъчно, за мен е всичко. Ти искаш дефиниции, аз предпочитам да действам. За любов не се говори. Не се.
Важното е, че се боря за нас. Такива, каквито ни виждам. Не искай обич от мен, по- важното е да съм с теб. Няма да я получиш такава, каквато ти искаш. Не правя неща, които не искам, не казвам тези, които не мисля.
Дали трябва да ти е достатъчно?
Да, аз казах още в началото ....

Ще си спомням за теб

2011-10-12T19:35:00.001+03:00

Ще останем в мен, в онова наше време, несподелено с никого другиго. Като спомен, към който непривично ще се завръщам, когато съзнанието ми е изчистено от всичко друго или упоено с всичко друго. Ще се сещам за теб и твоята нежност, носела моето име през действията и в прегръдките ти, в моментите, когато си имал нужда от мен или от нас, може би . Ще си спомням за теб, защото подобни отношения не се забравят и не трябва да се забравят, макар и оставили сладко- тръпчивата болка на недовършеното след себе си. Знаем, че трябва да се оставим и все пак неизвестността на въпроса " А ако стане ... ?" да тегли след себе си още удивително- въпросителни, които ще замлъкват след време. Може би ....

Ще си спомням за теб, защото съществуват моментите, в които си докосвал Душата ми със себе си и тази Душа, която знае и не иска да се разделя със теб и с онова спокойствие, което си й донесъл. Трябва ли? Трябва ли ??? Не искам да трябва, не искам да съществуват ограниченията, нормите, поведението. По детски не искам и по възрастово се опитвам някак си да приема неизбежното.
Казват, че краят е ново начало. На какво? На добре забравено старо? Или зле пресъздадено?
Ще мога без теб. И ти без мен. Най- тежко е да се откажеш, когато ти е сладко.Ала не е ли такова точно поради неговата неизбежност и предсказаност ?

Ще си спомням за теб. Тогава, когато знам, че трябва да те забравя. Но няма да искам. Макар че, не обичам спомени. Макар че, ги отричам. Понякога са , може би необходими, за да можеш да преживееш отново онази сладост на сърцето, която духът е запечатал в мозъка като " щастие". Щастливите моменти се помнят и в този спомен те носят и най- сладката, и най- тежката болка. Защото са неповторяеми. А толкова адреналинно жадувани . И толкова отново невъзможни.

Понякога съм си мислела, че с един човек усещанията са уникални. И, че повече няма да се повторят с друг. И е точно така, но това не ти пречи да срещнеш друг, с когото да имате своите моменти на лично щастие, споделено между двама ви. И то да е със същата тежест, както предходните. Готови за спомняне.

Ще си спомням за теб. Тогава, когато ще трябва да те забравям ....

Далече в своята споделеност

2011-09-05T12:04:00.002+03:00

Понякога ми идва да грабна телефона, в който да разнеса тихият си глас до теб с подканящото " Хайде да избягаме". Няма значение къде- дали край речен бряг, дали в затънтена вила, дали в стара къща, само да няма хора покрай нас. Просто така. Но може ли да е просто?
Ние с нашите отговорности, задължения, ангажименти. Въпреки че, всичко това трябва да остане на някакъв по- заден план в една връзка, а не да е ръководно. Въпреки ...
Искам да избягам с теб. В дни на почивка от другите и от себе си, обществените, за да сме НИЕ, личното, неприкосновеното, любовното, трепетното, страстното, първичното, тихото или дивото- всичко онова, което представляваме в коктейла на емоциите ни един към друг.
Не искам рутината да ни застига, да губим тръпката си един към друг, но лесно ли е това, когато разпиляваме емоции около себе си, в общуванията си, остават ли после за двамата нас, да се наслаждаваме на присъствието на другият? Искам понякога да забравям, че има свят извън нас. Искам понякога доволно егоистично да се наслаждавам на присъствието ни, без телефони и връзка с онова, което е извън нас.
Искам споделени залези на зелена веранда, в прегръдката ти, удобно излегнати върху хамак или в малка беседка с барбекю, с тиха музика, със споделени разговори, сред които да се разливам в думите ти и блажено да се потапям в само твоите очи, за които моите са твоят свят. Искам мълчаливи разходки, просто един до друг по един път към един хоризонт и наслаждението на гледката сред обятията на природата.
Искам да съм сгушена в теб или да слушам смеха ти, да усещам жаждата ти по мен и да сме си бликащ извор на наслаждението. Искам да се вдъхновяваме от това, което изградихме и да посипваме в пространството около нас цветенца любов, разтворени в най- хубавият им аромат, към който обонянието не се насища.

Понякога искам да сме само Души в своята споделеност и преоткриване ...

Жестока

2011-08-23T15:56:00.000+03:00

Рядко първа нападам. Обикновено, когато нещо не ми хареса изпърво предупреждавам. Из второ и трето също, според зависи колко толерантност съм решила да проявя. Обикновено, тогава, когато помислиш, че си ме вързал в кърпа, ставам буйна, жестока и зла, развилнявам се, без повече предупреждения и нападам, за да взема, онова, което съм сигурна, че ми се полага. Онова, което се е оказало, че незаслужено съм ти дала или измамнически си взел от мен. Не съм много търпелив човек. Но, когато се старая да крия жилото си от теб или към теб и това не се оценява, когато раздавам от себе си всичко и искам съвсем малко в замяна, когато зачестят настъпванията ти в танца ни, когато ме раняваш безпричинно и дори не е по невнимание ... първо предупреждавам. Ясно. По няколко пъти. Нима ти изглеждах като кучето, което лае, но не хапе? Аз не хапя. Отравям. Жестоко. Внезапно. Наглед неочаквано. В началото не усещаш. Но трябва време на отровата ми да подейства.

Докато предупреждавам съм още добра. Ако ме чуеш , ако решиш да говорим, ако приемеш да промениш нещо в себе си, което ме наранява, ако просто се аргументираш, тогава си прибирам опашката обратно. През другото останало време бавно, като махало, я спускам изчакващо надясно- наляво и само в един миг, право напред. Мога да я забия в теб и да смуча от търпението, силите и нервите ти, според зависи колко от моите си унищожил. Мога и просто да те жилна, но винаги идва момент, когато, ако проявиш настървението да разбиваш стените ми с глава, да риеш с копито или крак, ще те убия. Не теб. Тялото ти не ми трябва, когато отмъщавам или обещавам. Трябва ми Душата ти. В която бавно разпръсквам отровата си. На много, много бавна капка. Изсмуквам търпението й, разкъсвам спокойствието й, сграбчвам спомените й, въртейки ги калейдоскопично до незнаен за нея световъртеж като край и продължителност, за да ги запратя някъде далече, изстикани до последната капка, вливайки я в себе си, жестоко тържествуващата на онази, която няма нужда, изцеждам соковите й, удавяйки я в тях и ....

ти си мислиш, че не трепвам.

И не е така.

Когато убивам в теб, убивам и от себе си. Външно не личи, защото се усмихвам. В най- коварната и жестока усмивка- онази, за която се казва- „ Знам, че нещо ще сe случи, но какво и кога не зная, обаче съм ти обещала.”

Не можеш да се сърдиш.

Аз винаги предупреждавам преди да нападна.

Той прелъстява

2011-08-18T22:14:00.001+03:00

Разголвам ли думите от себе си, една по една, да ги разхвърлям в пространството, по пода, под ритъма на потракващите клавиши или просто се скривам зад тях, обгръщайки се с пластовете на недоизреченото. Четеш и виждаш част от мен и не знаеш, не би могъл да знаеш, колко съм истинска. И каква истина е това- зад псевдоним или аз самата на показ, разголена до изнемога, докато очите ти като рентгенова Луна греят в мен.....

Беше го срещала. И него, и погледа му. Гореше. И двете- в нея. Смесени сигнали- твърде близо и толкова далеч в същото време. Когато дъхът му те докосва, думите нищо не значат, защото дишаш с неговото дихание и ти се иска да си първична. Може би и мръсница. Той не ти говори директно, а ти се заплиташ из редовете на думите му, несигурна това твоите желания ли са или неговите.Ти ли говориш или тялото ти нашепва чрез него. Може би вика. За него. Разумът сигурно не би искал, защото той няма слепи пулсове, залпове адреналин, които да кръвонапълват органите ти. Той само наблюдава. Него. Но ти не виждаш. Не и, докато тялото ти шепне, че го иска. Или може би разумът играе илюзии. Или той прелъсти мозъка ти да те обърква, подвластен на онези, неговите очи. Смълчаните, като на дебнещ звяр.

Искаш да го искаш и в същото време не искаш да го имаш. Тръпката ще отшуми, а тя заиграва палаво мислите и действията ти в кадри на интереса. Отпит на бавни, протяжни глътки, когато искаш на екс да гаврътнеш всичко, е наслада, която мазохистично си позволяваш. С него ли , без него ли? Той заслужава ли? Аз искам ли? На себе си ли се подчинявам или на неговото неясно двусмислие. Сама разгаряш пожарите в себе си от неговата клада- очите, които нищо и всичко не/ ще кажат. А може би нищо няма да стане. Единствената приятна неизвестност, която може да подкоси краката ти и да кръвосмуче блажено от теб или това е езикът му по шията ти, там където артериите викат името му. Или разумът ти.

Той прелъстява. Бавно. Не си сигурна. За всичко. Навлизаш в дилеми, които той разиграва с поведението си на звяр, който те дебне и очакваш да паднеш. А искаш ли?

„ Не разгаряй огън, ако не можеш да го изгасиш „ , са казали някога мъдреците. Но мъдрец ли е този, когото съблазняват или е този, който съблазнява, или просто някой опарил се ...

Той успява. И двамата го знаете, но играете по сценарий на бягство, заобикаляне, малко завръщане и доста напред. Ти се потапяш в неговата топла атмосфера. Той- в тялото ти. На сутринта ще чуеш- „ Вече сме само приятели”.

Ти се усмихваш мистично .... Кой кого прелъстява? Сценарият или свободата ?

Хамелеон

2011-08-09T19:32:00.002+03:00

Ще дойде следващият. Както всеки път. Не знам дали ще се впечатля или разсея с него, или просто ще започнем някаква игра. Всеки път, когато отдавам сърцето си, се убеждавам, че си струва. И всеки път следващият почуква първоначално плахо на вратите, после все по- любопитно. Когато обичам, мълча и не отварям. Независимо колко са силни ударите, аз оставам глуха за тях и сляпа за любопитството, което напира да избоде очите ми.

Когато обичам, често се плаша, че ще изгубя себе си, ще превъплатя мечтите и целите си в нечии други. Орисана съм като хамелеон да меня себе си. Превъплатявам се в живота на Другият. И се страхувам, че губя своя собствен. Превъплътявам се, защото се сливам с човека, когото обичам и в пълният смисъл му отдавам себе си. Свалям защитните стени и усещам как се разтварям в неговата действителност. Обсебвам я, потапям се в нея и дишам с неговите гърди. За да съм отдадена. Когато съм отдадена, имам страх, че губя себе си- онази аз, дивата, непримиримата, често безкомпромисната и ледовитата. Онази аз, която съм пред обществото, когато се защитавам, за да не изгубя себе си. Или пък истинската.

Всъщност аз имам много себе си. Нали съм хамелеон- преобразявам се според случая. Никой не ме попита дали го искам. Никога не разбрах това дарба, или греховност спрямо мене си е, но едно знам- аз съм истинска и, когато съм отдадена, и, когато съм затворена в себе си. Имам нужда да се връщам в мене си. Имам нужда да помня собствените си мечти, когато ги забутвам някъде встрани заради твоите желания. Защото това е всъщност природата ми- дива. Нищо, че понякога се преобразявам. То винаги е само временно, с различна дълготрайност.

Имам нужда да бъда мене си, във всичките си отблясъци и най- вече онези, свободолюбивите. Мога и сама да ти се пренеса в жертва, съвсем доброволно да си оставя сърцето до твоето, за да генерираме единствен пулс, но все някога ще дойда да си го взема, за да усетя собствените си удари. Никога не ги губя. Дори , и , когато съм с теб, наречен любов. Нищо вече не е по- голямо от любовта ми към себе си. От самосъхранението, от напомнянето на своят ход. Дори, и , когато ти се пренасям с готовност, аз не забравям за собственият си свят, където съм цяла, недокосната, съхранена и оцеляла. Болката там е винаги временна и винаги с положителен знак, че раста, надживявам и мога. Въпреки теб, въпреки всичко, мога да остана себе си. Знам, че ще дойдат моменти, когато ще се връщам в този си, най- истински свят, изграден през хиляди преминати болки, с мраморни плочи от онези сълзи, които ... пролях ли някога наистина или те капеха сами, от онези румени стаи, които пулсират, захранвани от изтеклата кръв на преживяванията ми. Зараснаха раните, не се погрижих за белезите, защото не исках да забравям. Никога не искам да забравям. Не онова хубавото, което преживях, а онова, което успях да надживея чрез промени в себе си. За да стана това, което съм днес. Хамелеон.

Трябва ми да помня. За да се наслаждавам на израстването си, на промените, докато продължавам да се завръщам в себе си, когато се почувствам изгубена.

Радвам се, че все още мога да се преоткривам. Сама. Да мога да съм си самодостатъчна в своята радост , и в своята мъка, когато най- силното рамо, към което бих се обърнала, съм аз.

Онова рамо с много лица.
То винаги ще остане, независимо дали ти си в живота ми , или не.
И ще носи всичко, което съм му дала, без да роптае, защото единствено важно е да съхраня себе си.

Програмирани илюзии

2011-07-31T13:35:00.000+03:00

Би ми се искало да вярвам в подредената любов- онази, която върви гладко и въздигащо, която ... Стоп! Нима гладкото може да бъде въздигащо? Не са ли неравностите по пътя ни онези малки очарования, чието преодоляване, ни въздига напред, докато ръцете ни са една в друга?

Погрешно ни възпитават, че отношенията между хората трябва да почиват на много , много компромиси със себе си, на примирение, на избягване на конфронтации. Впрочем именно конфронтацията поражда сила. Извайва характера, подобрява пластиката в реакциите към себе си и към другите. Често отваря очите ти, там, където си решил да ги държиш затворени до болезненост, която би могла да е напълно излишна. Примирението- то до какво би довело? Да ти се качват толкова пъти на главата, че накрая да я превърнат в стъпало? С какво трябва да се примиряваш- да не показваш себе си, да забравиш за желанията си, да не отстояваш позицията си? Тя може и да не е най- правилната, но е позиция, която в диалог би могла да се изясни като възникване и последствия.

Учеха ни да си замълчаваме. И до какво доведе това? Да преглътнеш и непреглъщаемото, дори и да знаеш, че ти е заседнало като рибена кост там някъде из гърлото? Не е ли по- добре да го смелиш съвсем нормално, спокойно и разумно, вместо да бързаш да гълташ? Като говориш, например.

Учеха ни, че жената е слаба, мъжът силен и това в един момент се оказа утопия, която дълго време е спъвала жените в собственото им развитие и е разглезвала мъжете в еволюционно отношение.

Учеха ни, че успешната връзка е тази, в която няма скандали, а успешният брак е този, в който няма раздели, че винаги намираш половинката за себе си или ... просто се примиряваш ....

Учеха ни да вярваме в илюзии, да преследваме илюзии, да живеем с илюзии.

В един момент порастваш и разбираш колко лъжовен може да е света. Не заради тебе- ти си отгледан с чистота, с наивност и с ... илюзии. Но илюзиите не са вечни, освен ако ти сам не решиш да им поставиш този ореол. Всъщност това е истинският свят, този, който те заобикаля и си върви на собствен ход. Не в него е проблема, а в тях. В онези, които програмираха детският ти мозък, че илюзия и възможна реалност са еднозначни понятия....

Нищо, че си далече

2011-07-26T22:11:00.000+03:00

Потапям се в тишината на нашето днес и усещам как стърже по кожата ми. А си представям, че е ароматна вана с много мехурчета, сред които ще играят пръстите ми усмихнато- прегръщащи се. Илюзии, илюзии, в които плувам самодоволно щастлива, убеждавайки се / дори и насила/ , че рай има. Само за нас. В него няма гръмотевици, а само музика на щурци, по залез, след който хоризонта ще засияе от блеснали звезди. И аз ще съм близо до тях, а може би и ти заедно с мен. С любов и пенливи емоции от звънък смях.
Може би ....
нищо, че сега си далече и в сърцето ми е тихо без тебе ...
но не и самотно .... нищо, че си далече ...

Silence

2011-07-18T17:18:00.000+03:00

Целувам те за " Лека нощ"

2011-07-13T00:45:00.000+03:00

Странно спокойна съм днес. Когато си толкова далеч от мен и в същото време толкова близо до сърцето ми или в него ....разбира се в него, но и там витаеш- наоколо около него, образа ти, ей така, средновековно романтично се е вклинил навсякъде в мен и това не ми пречи да бъда щастлива, дори, когато си далеч от мен.
Би ли могъл да чуеш мислите ми за теб? И какво ще ти кажат те за нас? ;) Че те обичам и не искам да погледна в чужди очи, не искам да усетя чужди ръце по себе си, защото още тялото ми помни какво е " да си с теб".
Понякога хиперболизирам отношенията ни, но имам нужда да ти казвам, че ми липсваш. Точно днес.
Твоето спокойно присъствие до вълнуващото се в мен. Твоите усмивки в очите. Твоят тържествуващ, въздигащ, принизяващ, обичащ, галещ .... твоят глас.
И онзи твой поглед, в който се четат тихомълком хиляди тайни .... понякога е вълшебно да си влюбен в споделената любов.
Спомням си нашите спомени, които избрахме да вплетем в живота си. Може би днес трябваше да ти се обадя .... но .... не, че не ми липсваш, реших да не го правя. Защото мога и без теб, без това да означава, че не ми липсва присъствието ти. И разговорите ни. Само знам, че трябва да те чакам. Например да си представям, че плаваш в далечният океан и нощем гледаш звездите, в които виждаш как ти се усмихвам, а бризът те прегръща вместо мен, заравяйки ръце в косите ти, полагайки главата ти на гърдите ми........

Странно спокойна съм днес. Далеч от теб. Когато те усещам, че ме усещаш, когато знам, че си мой, целувам те за " Лека нощ" .

Изпратено в далечините . Но стигнало до теб , моя любов ....

Сълзи на безсилие

2011-07-03T22:02:00.000+03:00

Ти виждал ли си истински в очите й? Погледна ли я днес наистина?

Познаваш ли я истински? Или единствено виждал си нейната усмивка?

Познаваш силният характер, но познаваш ли очите й? И, без да ги познаваш, твърдиш ли, че обичаш истински?

Бил ли си до нея, когато плакала е? И виждал ли си сълзите й за теб? Можеш ли да я познаваш, ако не познаваш безсилието й?

Ти може би и да не го приемаш, но знай едно от мен- силна жена обича ли, сама попада в плен. На породеното от тази обич безсилие, защото е дала силата си на теб. И това е нейното проклятие. За пред другите, дори за пред теб, тя може да е силната, коравата и независимата, но, затъжи ли за теб, е тя – уязвимата.

Ти знаеш ли, че една жена като нея, може да е тъжна зарад теб, но няма да го покаже пред очите ти, ако не погледнеш в нея истински. Отвъд егоизма ти, отвъд невъзможността да показваш чувствата си, отвъд теб, гледаш ли в нея? Разбираш ли?

Ти знаеш ли за нощите, когато назовавала е името ти, когато мъката се е вклинила в нея, защото няма вест от теб? Ти знаеш ли какво изобщо е, мъката да бие своите тежки клинове? Че оставят следи, често невъзвратими? Че пречупват постепенно, както вода пробива пътища във камъните, за да остави вечните си следи. Ти знаеш ли ...., че „ Обичам те” е глагол, който зове действие?

Та- поглеждал ли си истински в очите й, когато блестят от сълзи на безсилие?

Тези сълзи парят. Тези сълзи потичат от само себе си. Дори устните да са усмихнати. Тези сълзи не се показват пред другите, защото силата й ги задържа, докато не остане сама. И колко често, знаеш ли, е сама заради егоизма ти? Тези сълзи са най- солените от всички, те не попиват, а падат с тъга в нозете й. Там, където е сърцето й, свалено от теб. Забиват като пирони името ти и тя пак трябва да го събира в едно, безсилна срещу силата на изпитваното. Ти плакал ли си някога така?

Ти познаваш ли сълзите на липсата, на тъгата от нечуваното, на пропиляното очакване, на безумието от любов? Поглеждал ли си истински в очите й, когато плачат от безсилие?

Събудени пеперуди

2011-06-30T14:14:00.000+03:00

Пашкулът се разтвори. И отсрещният. Бавно, почти незабележимо, но дългоочаквано вътрешно, разтваряне. За първи път след толкова сън, в който реалността изглеждаше като единствено възможна. Престрашиха се, почувствали се готови, да се борят. Излизаха тихо, някак несигурно, някак любопитно. Внимателно отръскваха себе си от онова, което е било живот до преди това. Вдишваха. Отначало предпазливо. После все по- ненаситно. Любуваха се. На новият ден, на новият свят, на себе си, на красотата от събуждането. Когато си спал дълго време, когато си познавал само един свят, колко по- вълнуващо е събуждането, отръскването, че отвъд пашкула има и нови светове. За тях.

Позволиха си да полетят, изписвайки дъги с крилете си.
Щяха да разберат, че не е лесно да се лети. Но е омагъосващо. Ако откриеш смисъла на полета си, ако се научиш да летиш заедно с другият през света , ако този свят стане ваш един, ваш , в който има Ние, изградено от обединените полети на Аз и Ти, колко прекрасно е тогава да се събудиш!
Пеперудите не се интересуват колко ще продължи този полет. Те просто летят. С наслаждение. Сега. Следват собственият си ход. И толкова са красиви пърхащо- събудени. За нов живот. Който е сега!
Дали носят спомена на началото? Дали си спомнят миналото? Дали ние го правим? А има ли смисъл да ограбваме своето настояще? Най- ценните мигове са тези, в които си потопен с другият и двамата се наслаждавате на настоящето си присъствие.
Просто полет.
Защото можете.

До жизненост

2011-06-02T12:13:00.000+03:00

Въздуха се насити с цигарен аромат. Може би и на вкус. Погледна към изящният порцеланов пепелник. Само два фаса. Не бяха чак толкова много. Или вече всичко й идваше в повече? До накъртване. Може ли емоциите, усещанията, страховете да накъртват?

Погледна към отвореният прозорец, от който се разнасяше прохладната свежест на ранният обяд. Все още приятно хладно, макар слънцето да посипваше лъчите си по клонките отвън с падаща топлина към земята. Не се ли предполагаше, че въздухът отвън трябваше да изсмуче цигареният дим? Да разнесе един аромат на употребено, за да внесе своят на нова свежест? Вятърът, който се дочуваше прошумолямащо в клонките не трябваше ли да влезе и отнеме от въздуха в стаята .... защо не се получаваше така?
Имаше нужда от свежест. Много свежест. Ако зависеше от нея, в къщата нямаше да има нито един затворен прозорец. Нито една затворена врата. Всичко щеше да бъде максимално широко отворено, за да стига въздух навсякъде.

Загледа се през прозореца отвъд себе си. Може би и в нея беше време за проветрение. Онова, което застояваше, имаше нужда от разтикване. Да го махне от нея самата, да проветри навсякъде грижливо, щателно и безкомпромисно. И после?
Празнина или освободеност щеше да усеща в себе си? Не съдържаха ли и двете по някакъв начин глътките въздух, които й бяха необходими? До жизненост.
Откъде по - напред да започне? Из прашните рафтове на спомените, от скърцащите врати на неудовлетвореното натрупано, от извитите стълбища и лабиринти на мислите, от прогнилите остатъци на чувствата, за които не бе сигурна дали й бяха потребни изобщо. Имаше ли нещо ценно, за което да се разколебае? Да го почисти щателно, да отстрани патината, ако такава притежаваше или да я остави на мястото й. Житейски подскокоци израстване. Този път главоломно настъпили и в хаоса на объркването , беше набързо наместила душевните си пластове. Но в тях нямаше въздух. Не, че не отвори, не, че не проветри. Но се получи ефекта със стаята.
Понякога и така става. В този случай не знаеше усилия ли трябват още, като да разбиваш стената с глава, нови отворени прозорци или хода на времето, което бавно изсмуква застоялото.
Запали нова цигара.
Вятърът отвън сякаш възропта или я подкани за действие. Учудващо е къде можеше да намери знаци.
Нямаше как да остави себе си и да стане нова- новеничка за един ден. Ще трябва да разчиства. Много тихо. Без да развълнува мислите, които биха сграбчили ръцете й в неподвижността на бездействието.
Но откъде по- напред?

Стана и разтвори всички врати, всеки прозорец, нищо, че не зависеше само от нея. Имаше нужда от своето проветрение. До жизненост.

French summer

2011-05-30T14:24:00.001+03:00

Песен, която не се изморявам да слушам, въпреки френското звучене, което принципно не понасям, но това.... е нещо просто страхотно! Една от песните ми за това лято ;) И колекция асоциации, които колажно разпръсквам около песента....

Тази любов не съм аз

2011-05-28T13:11:00.001+03:00

Можеш ли да живееш с чужда любов? В нашият свят? С твоето " Обичам те", което казваш на мен.
Има любов, и любов. И хора всякакви. Някои от тях имат по много любови. Може би и едновременно. И всяка от тях е различна. Но дали?
Аз вярвам в онази любов, която е една и истинска. Когато в неговите / нейните очи не виждаш друго, освен общите ви кръгозори. Когато знаеш, че тази усмивка е само за теб и никого другиго. Когато чуваш удари на сърцето и знаеш, че носят твоето име. Когато, този когото обичаш може и да те разплаче, и усмихне. Когато без този, когото обичаш, дните ти се тъжни и еднообразни, а , когато го видиш, светлината в теб рисува картини любов, претворящи собствен хоризонт. От онзи, само между вас двамата. Само между вас. Където друг място няма или поне няма да му е комфортно. В това вярвам. Може би и в живота ти да нахлуват други, да те развълнуват в някаква степен, но, когато обичаш, това няма първостепенно за теб значение. Когато обичаш истински.

Ти имаш някакъв начин, твой си, по който ми се вричаш. Но аз виждам как гледат очите ти. Чувам как бие сърцето ти. Усещам напрежението ти. Промененият глас. И всичко това е само към една любов. Твоята истинска. Твоята единствена.
И тази любов не съм аз.

Допреди вярвах, че не можеш да обичаш истински. Сега знам- можеш. Но не и мен. В нашият свят ти идваш с чужда любов, която наричаш мен.
Но тази любов не съм аз.

По тъмно

2011-05-21T23:33:00.000+03:00

Когато пътувахме в километрите до нашата съкровеност, до нашата приятно загръщаща тъмнина на промълвени слова, когато се потапяхме в себе си единни и изригващи, когато ласките ни нашепваха достатъчно за тишината около нас, за да я изпълнят със звуци любов- ти чуваш ли още това? Как нашепвахме за себе си, как се търсехме под лунната светлина, как се самоизгаряхме, за да се прераждаме един в друг. Под звуците на нощта и на пътя- колко ли пропътувахме заедно? Колко ли пъти се преотривахме като във френски романс? Как сътворявахме музика заедно? Помниш ли, помниш ли, онова, което не забравям аз? Чаршафите, които се изплъзваха под телата ни нанякъде, чашите радост и мъка, които изпихме заедно в дружно " Наздраве" , ритмите, в които изтуптяваха от страст заедно сърцата ни? Помниш ли нашите нощи? Онези откраднати мигове щастие, в които се себераздавахме до безпаметност и опиянение?
И пак пътуване- там, към нашите брегове щастие, споделено до изпиване между двама ни?- по равни глътки, толкова ненаситно изгарящи, до мазохизъм да се търсим и преоткриваме. Помниш ли, помниш ли? Танца на телата ни? Как нощта се превърна в нашата най- близка и съпреживяваща приятелка? Мирис на липа и на бор. Мирис на само наше си. В стаята, където друга светлина не достига, друг шум , освен този на нас, няма, запалените цигари, които нежно изгаряха? Незабравимо изживяване на екстаз и емоция до безпаметност! Искам да търся в паметта си друго, но отново теб преоткривам и се гмурвам в онези наши, по тъмно, моменти, когато жадуваме един за друг до ненапитост, до изгаряне на телата ни. До обич.
За двама ни.
Можем ли да туптим поотделно?
Сигурно, но не и така изпепеляващо- възраждащо.
Помниш ли? ;)

И все така- в себе си ще се затварям

2011-05-16T13:00:00.000+03:00

В моментите, когато съм слаба пред себе си. Когато се чувствам сама и самотна. Когато не съм синхронна с другите покрай мен или те самите с мен. Когато искам не да дам, а да получа топлина, за да има и любов. Във всички тези моменти, когато другите никога не разбират защо съм мълчалива, като никога; ядосана , за нещо си; оглеждаща точките в пространството пред себе си с такова нечувано любопитство, сякаш ще пиша доклади по неясната им наредба.... Във всички тези моменти ще се затварям отново в себе си. Защото съм неразбрана. Защото тези, за които съм силата по принцип, не искат да приемат и другата ми страна- слабостта. Аз мога и да съм слаба и понякога ми писва да нося всичко на плещите си. Ще го поемеш ли от мен, за малко, докато подишам с пълнотата на гърдите си и ненаситата на алвеолите си? Ще го вземеш ли от мен , за малко, за да мога да потичам напред в житейските си планове и представи, усещайки вятъра на лекотата и промяната покрай мен? Ще го направиш ли, без тогава да ми обясняваш, как и на теб ти тежи?

Ще го направиш ли, сещайки се, че и аз съм го правила за тебе, някога, когато си имал нужда или е трябвало?

Ще можеш ли да ме обичаш и такава- когато съм слаба? Без да знаеш, че имам право да съм такава, че понякога съм? Ще можеш ли?

Ако ли не, ще можеш ли да поседиш мълчаливо до мен, докато ми мине? Без една дума да казваш, просто споделено присъствие?

Не, нали?

Истината е, че хората не искат да сме истински пред тях. Не, и когато сме такива, каквито не ни познават. Хората не те приемат, макар и всички да ти казват- „ Искам пред мен да си естествен / а” . Нима? А помисли ли, че имам моменти естественост, когато съм лоша, когато мълча дълго, когато искам да мога да се разплача, когато искам да ти дам на тебе малко от мен да поносиш, помисли ли и за ... другата ми страна? Нея, която е малко грозна, може би за тебе, но аз си я обичам? Помисли ли, че мога да искам да ти я покажа така, че и ти да я заобичаш? Помисли ли и наистина ли ще приемеш?

Не, нали?

Сега вече го знаем и двамата. Ти не прие това, което видя. Не прие част от мен. Е, имам изненада- аз понякога съм и такава. За която ти никога повече няма да разбереш. Вече знам- периодично и пак, и пак в себе си ще се затварям. Не идвай тогава да ме питаш какво ми е. Ако можеш- просто ме обичай.

Аз ще се оправя с останалото.

Когато чакам да чуя гласа ти...

2011-05-11T23:04:00.002+03:00

Градът е отдавна заспал. Сгушен в своята тишина на улиците, по които са посипали златистите си отблясъци уличните лампи, свързани от жици възбуждащо ги електричество. Бих искала цигарата ми да догаря в мрака, но сега не пуша. Гледам навън, през осветеният от уличното електричество прозорец без завеси, щори и пердета, натам, където е хоризонта на представите ми. Чашата е непокътната до мен, недокосната от устните ми. Устни, които искат да целуват. Теб. Да нашепват любов. Ръцете ми, искащи да те прегръщат, са скръстени пред гърдите ми. Неравномерно дишащи. От очакването. Да усетят дъхът по тях, устните ти, подпалващи кожата, езика ти, рисуващ следи от теб върху мен, пътеки любов....

Многоточия като тази вечер, пълна с неизвестни. Когато чакам да чуя гласа ти. Най- галещият сетивата ми глас, в който някога съм се вслушвала. Тих, плътен или емоциално лавиращ във вълни на приливи и отливи и онзи, онзи дълбок смях, който увлича ъгълчетата на устните ми в двете половини на лицето ми, докато усмивката блести и в очите ми. Този глас, който може да възбужда, да снишава, да гали, да посича, да иска, да нарежда, да моли, да се извинява, да звучи толкова категорично или несигурно, истински мъжки.
Тази вечер, когато очаквам да чуя гласа ти как изпълва тихо пространство до мен и гали слуха ми, достигайки до последният отдаден на теб неврон, стоя толкова тиха и непорочна в себе си, колкото никога не бих могла да бъда. И пак тихо бих те посрещнала. До прозореца. Загледана в нежните отблясъци на светлините от заспалият град.
Защото тази вечер не мога да заспя. Не и , докато не съм чула гласа ти .
За онова, само наше " Лека нощ", което казваш с най- сладострастните нотки от тембъра си . Когато очаквам да чуя гласа ти, то звучи като " Обичам те, любов " ....

Специален поздрав за специален човек

2011-05-11T11:46:00.000+03:00

Като сянка зад теб вървя, по целия път те следвам

усмивките ти да обичам, 

невинните жестове да позлатя.

Спри тъгата да залича

с ръцете си щастие да ти донеса.

Спри, години да ти даря

слабостта си под краката ти простирам.

Всичко бих дала да си тук:

слънце, дъжд и много повече - Потърси ме...

Всичко бих дала да си тук,

но съмнението, че няма да дойдеш - Плаши ме!

Всичко бих дала да си тук:

слънце, дъжд и много повече - Потърси ме...

Всичко бих дала да си тук,

но съмнението, че няма да дойдеш - Плаши ме!

От първия ден още пазя мириса на косата ти

бих пазила цялата любов твоя да трае далеч във времето

Спри тъгата да залича

с ръцете си щастие да ти донеса.

Спри години да ти даря

слабостта в ръката ти да я простра.

Всичко бих дала да си тук:

слънце, дъжд и много повече - Потърси ме...

Всичко бих дала да си тук,

но съмнението, че няма да дойдеш - Плаши ме!

Всичко бих дала да си тук:

слънце, дъжд и много повече - Потърси ме...

Всичко бих дала да си тук,

но съмнението, че няма да дойдеш - Плаши ме!

Всичко бих дала да си тук...

Всичко бих дала да си тук...

Всичко бих дала да си тук:

слънце, дъжд и много повече - Потърси ме...

Всичко бих дала да си тук,но съмнението, че няма да дойдеш - Плаши ме!

Всичко бих дала да си тук:

слънце, дъжд и много повече - Потърси ме...

Всичко бих дала да си тук,

но съмнението, че няма да дойдеш - Плаши ме! 

Велика песен! Обожавам я и ... специална е :) 

Love rain

2011-05-03T20:17:00.001+03:00

От синхронният танц на капките по капандурата, по прозореца стичащо се извиващи своите водни пътеки и тихо шумолене от нежното им потропване, ми се приисква с топла чаша кафе и щипка канела, да се сгуша до тебе на големият стол. Ти може би ще четеш нещо задълбочено, а аз ще се движа край тебе като котка, заслушана в лекокрилата песен на капките. Ще се вгледам в тебе, застинал в перфектно вълшебен момент- изпълнил цялата стая със своето тихо присъствие, сред което аз оставям своите стъпки. Ще се усмихна отнесено, съсредоточила погледа си в теб, ще си спомня за наш отминал ден, развълнувал сърцето ми и в този миг ще чуя отново ударите му в мен, по- силни, по- бързи, по- наши откогато и да било. Удари, чиято сила е такава от преодоляното, съпричастно преживяното, споделеното помежду ни.
Ще погледна през прозореца навън дъждовното време, което може да ме усмихне над чаша топло кафе. Ще погледна през топлият му дим навън, където няма мъгла. Има само ясно настояще. И пак ще се усмихвам загадъчно, с леко повдигане на устните ъгълчета- на нас, на времето, на представата за това как ще се сгуша в теб, докато навън вали. И тогава пак ще чувам барабаненето, мелодията на онова, което извира и се движи. Сгушена в теб, ще слушам сърцето ти.

Когато знам, че ме вкусваш

2011-04-06T20:00:00.002+03:00

Ще допираш врата си до моя, покрай ухото ми минава дъха ти, като захапва с разходката си мекото на ухото ми, колкото дразнещо да ме погали, отлитайки с бързината си. Кичурите на непокорната ми коса падат с готовност настрани, за да открият белоснежните шиини пътеки, пулсиращи, за устните ти, които да оставят влагата на езика ти по мен. Където после ще мине отново дъха ти, колкото да настръхна. Усмихнато простенваща, когато знам, че ме вкусваш.

И преди да обърна целувките си към теб, плъзваш надолу устните и езика ти оставя мокри следи по мен. Когато знам, че ме вкусваш...

Ръцете ти, които като лиани обвиват приблизаващо тялото ми към теб. Прегръдка , в която обичам да се отпускам, настръхнала, очакваща, желаеща като милиони вселени, които изригват в мен на неколкократни експлозии без край, заредени с очакване. В атмосфера само от телата ни, гравитиращи едно около друго , притеглящи се магнитно. Ядро от сърцата ни и лавата на горещата ни кръв, изпълнила кръвоносните ни съдове, отдаващи топлината ни един на друг.

Търсим се с всичките си сетива. Ръцете ни се гонят в сложна плетеница по чаршафите, бедрата ни се допират преплитащо в пози без разстояния едни от други. Устни, които се изпиват с жажда от разкъсване, гърди, опитващи са да слеят гръдните си кухини в едно, кожи, които в контраста си се сливат... очи, които продължават да се търсят и преоткриват.

Всичко това минава през мен, когато змиевидно извивам ханша си към теб отново и отново, когато ме покриваш със себе си до там, където вече не мога да мисля, виждам и чувам, понеже избухвам...

До пак, когато знам, че ме вкусваш...

Без обяснения

2011-04-05T13:26:00.003+03:00

Когато се чувствам уязвима, разхвърляна на парчета и частици, несигурна, се затварям във себе си. От всичко останало. Дори от теб. И, въпреки, че мразиш тези моменти, ти не разбираш тяхната необходимост за мен. За да се събера. За съхранение. За да залича драскотините в мен, да запълня дупките, да съшия разрязаното, да заздравее. Имам нужда тогава само от себе си. От онова в мен, което винаги преживява. Продължава напред, регенерирало сили и намерения.
Тогава оставам сама. В точно тази самота усещам все още своята независимост и свобода. Имам нужда от тях. Имам нужда да знам, че още мога сама, да съм себе си. Ти не разбираш това, а на мен не ми се обяснява вече. Ти също имаш тези моменти. Но едно е, когато става въпрос за теб, съвсем друго, когато го съотнасяш към мен. Забравяш за две неща- право на избор и равновесие. Нали все ми повтаряш колко приличам на теб? Тогава бъди мен в точно тези моменти. Остави ме за малко в тишината на мене си.
Имам нужда да съм в нея от време навреме, за да мога да продължа с шумотевицата в теб.
Не се опитвай да извземаш от мен тези моменти- в тях аз съм силната, възраждащата се, преглътналата тежкото за смилане в теб, вярната. Криволиченето от основният път е необходимост за мен. Не го възприемай с недоверие. Всяка пътека има своите завои, кръстовища, обиколки, но това не означава, че си излязъл от пътя. Просто понякога е по- дълъг.
Моят път с теб е точно такъв. И това не означава, че изневерявам. Просто се отбивам някъде встрани, за да бъда със себе си. Сама. Нямам нужда от друг в такива моменти.
Това ми е нужно, за да мога да съм с теб- аз, онази, която познаваш. Обичай ме и тогава, без да се сърдиш. Остави и тази част от мен да намери своето проявление.
Няма да предам подобно доверие. Това не става, когато си оценил какво имаш насреща си. Когато си се борил за него.
Но понякога имам нужда да се преборя и за себе си. Без обяснения.

Разколебаване

2011-03-28T16:06:00.002+03:00

Връзка. Една година. На какво? Преодолени трудности. Лишения в името на общото. Компромиси със себе си и с буйната ми природа. Държа на нея. Хем на връзката, хем на природата.

Днес обаче се питам- какво е любовта за мен? Погледнато фантастично, израснах с приказките за щастлив край и принца на бял кон. На 14 изпаднах в ужас от това, че те не съществуват. Стана ми болно, че никой не ме предупреди за това. Ядосах се на света. И какво от това? На 15 започнах да се самоизследвам и да изследвам отношенията си. Патологичен ужас от сериозно обвързане, който белязваше като дамга всичките ми връзки. Лутане в това мога ли реално да обичам. Плахо напипване на пътищата пред мен. Сравняване на това какво е любовта за другите и какво за мен.

Сега- Връзка. При това с главно В. Откъде ти опит за нея? А тя не е от лесните... нищо ново под небето. В момента- разколебаване. И търсене отговор на въпроса- Как продължаваш да обичаш, когато си разколебан? И обич ли е тогава, когато има колебание?

Няма да ви обяснявам в какво се изразяват трудностите на връзката ми, защото това няма значение. Просто търся отговори за себе си, без особен успех за това. В момента, когато връзката ми е натежала, не съм сигурна това ли ще е нормалното състояние или е поредният преход за покоряване. И ако не го преодолея, значи ли, че не обичам? Или , че нямам сила за обич?

Хората имат общо взето, поне за пред другите, приятни връзки, почти малко неща, с които трябва да се борят и като цяло- хепи, хепи в много дози. Аз имам трудна връзка с много усилия, които даваме двамата. И сега се намесва друг човек. С когото ми е спокойно. Не флиртуваме. Поне аз. Правя се, че не забелязвам интереса му. Реално го отчитам. Замислям се. Досега не ми се беше случвало, но онова дивашко в мен крещи, та се къса. Засега го потушавам...

Но съм разколебана. Толкова усилия вложи моето непостоянно да се закроти, толкова неща преглътнахме заедно, а сега някакъв субект ми човърка мозъка. Не, че не мога да изневеря. Нищо работа. Но не искам. Защото залога е прекалено голям. Макар и трудно, аз съм се борила за тези отношения, давала съм толкова много от себе си и съм получавала. Защо съм разколебана ли? Защото със сегашният трудностите ще продължат, това е гаранция. А с новият няма да ги имам. Но пък и не знам колко ще съм щастлива. Варианта, на който някога съм била- и с двамата едновременно, отдавна вече не е стил на поведение.

Ама много мразя да ме свалят, когато съм във връзка. Образуват ми се излишни главоболия. И, знаете ли, аз съм все в трудностите. Затова- избирам да обичам. Трудно при това. Но си е моята обич, на която съм дала себе си....

Господ да ми е на помощ...

В кръга

2011-03-21T15:49:00.001+02:00

Ти пак ще си усмихнат пред мен.
А аз отново пред въпросите си.
От онези, чиито отговори не искам да мога
да знам.
И отново ще побягна от тях.
Но къде да избягам от въпросите си ?!

Ще ти покажа

2011-03-09T00:18:00.001+02:00

Ще прегърна утрото на нашите спомени, на нашето преживяно и ще си направя най- чудната одежда от тях, като изтъкано- втъкани преживявания. Ще я облека в смуглата нощ, цялата заблестяла от новата премяна, ще ти покажа конците, от кръвта на сърцата ни, ще ти разкажа за всеки втъкан елемент под рентгеновите очи на Луната, а ти ще мълчиш притихнал.
Ще прокарваш очите си по нашите спомени, обвързани с нашето настояще, ще си припомниш какви бяхме, докато белотата на кожата ми искри в мрака ни. Този мрак, който донесе светлината и за двама ни, този мрак, в който пак се прераждаме.

Няма да я събличам, докато не ти разкажа.
За безсънните нощи, за притесненията как си , къде си, добре ли си, за сълзите, които изплаках- погледни- като бисери по роклята, която направих. За да ти покажа. Колко блести с тях. Виждаш ли красотата им?
Не гледай извивките на тялото под нея. Тяло, което ти принадлежи- само на тебе. Само твое. Както намерим за добре. Погледни и нагоре- към очите ми, които искрят по особен начин в тази премяна. Погледни в Душата ми. Виждаш ли там любовта? Докосваш ли я? Усещаш ли как те е обвила като красиво цвете, което извива снагата си около тебе и разцъфтява от усмивките и радостта ни.
Знаеш ли колко цветя съм вплела в нея?
И звездите, по които ти пращах любовта си през далечното от нас, звезди, които посипаха блясъка си по нея. Блестя. Искря. От любов и от болка- те винаги вървят ръка за ръка, вплетени, когато има истина.
Ще плъзна пръстите си по- надолу- там, където под роклята тупти сърцето , пълно с дъгите на нашите преживявания. Дъги, които видяхме да изгряват за нас, през дъждовете, през бурите, победоносни, пъстроцветно искрящи.
Ще ти покажа.
Докато блестя. За теб. Ще ти покажа, ще ти спомня, как била съм готова на всичко, за да сме всичко, което ни осмисля. Да запазим отношенията си, да не се губим в тях. Виждаш ли своята кройка? Да. Двамата я съшихме тази премяна.
Ще ти покажа.
Как мога да обичам.
Вричащо се, жертвено, болезнено, разкъсвано, мъчно, пенливо, радващо, трептящо, отдадено.
Само теб.
Ще ти покажа.

Познавам очите ти

2011-03-05T17:10:00.001+02:00

Гледам в очите ти напоследък много по- често от всеки друг път. Макар да познавам пламъчетата там отпреди, да знам за всяка тяхна извивка и как стават на пожар. Да знам как заискряват, как се присвиват, как могат да съскат и пращят, когато са ядосани.
Познавам очите ти.
Когато са изморени, как стават наситнени, как само се прокрадва погледът под клепачите, как приличаш на дремещ лъв, готов всеки момент да изръмжи, ако нещо го дразни в момента, когато иска по олимпийски да си почива.
Познавам очите ти.
Когато са тъжни. Стават малко по- тъмни от обичайното, позагубват блясъка, но запазват пътеводната светлина на надеждата.
Познавам очите ти.
Когато се чувстват сами и не виждат друг поглед до техният или просто искат да погледнат напред за известно време сами. Те гледат съсредоточено. И доста вглъбено. Измерват сърцето на земята с непробиваемостта и същевременно крехкостта на внезапно изтърваното, показаното през калейдоскопичното в тях, преминало като на лента.
Познавам очите ти.
Когато ти е тъжно, когато те боли. Горди, тъмни очи, които обичам да прегръщам с погледа си тогава, да погаля кръгозора им и да ти покажа слънцето в моите пъстри очи- аз там имам мнго слънца, можеш и ти да си избереш за теб, знаеш това. Имам слънца в очите си и за двама ни.
Познавам очите ти.
Когато са решителни, когато са волеви. Тогава ги държиш само напред, стоманено кафяви, до твърдостта на режещият поглед, който няма да отстъпи и на йота назад, дори встрани. Очи устремени, очи сигурни в своите избори, очи само за теб, които не се разсейват, дори да ги опитваш. Тогава винаги стискаш челюсти и долавям невидимото свиване на юмруците в теб, като на боец, като на готовност, като на непоколебимост.
Познавам очите ти.
Когато се разхождат по тялото ми в мекотата на котешко кадифеният им поглед. Как могат да изгарят по кожата ми, как могат да галят, как могат да заливат с любов и аз да те усещам.
Познавам очите ти, които разнежено разплискват тихо доволно нежността ти по мен, как меко се усмихваш на моята щуравост, когато съм около теб. Познавам очите ти как с умиление ме прегръщат, когато скачам по теб, когато те обичам , когато ти се радвам, когато се глезя за теб.
Познавам очите ти.
Когато ги потапяш в моите и виждам в теб, с един поглед, толкова разнолик, колкото моя.
Познавам очите ти.
И обичам всичките им нюанси, най- вече, когато се разтварям в погледа ти...

Не би разбрал

2011-02-28T16:29:00.001+02:00

Така искам да ти закрещя и така да мълча. Стиснала зъби, челюстите ми сякаш са циментирани. Само очите говорят. Но ти няма да разбереш, докато не ги видиш.
И няма да ги видиш. Подмамен от усмивката през стиснати устни, за която ще направя илюзията на истинска, ти няма да видиш отвъд. И ще се направиш на слепец. А аз на щастлива. Ще стисна в ръката си своите урагани, докато се гърчат към свободата си. Ще чакам да ги пусна, да ги хвърля край себе си, за да ми донесат свободата. С висока цена. Но искана. Да можех да крещя. Да можех. Би оглушал.
Би онемял, би неразбрал. Не, че не можеш. Не искаш. И си мислиш, че е по- добре да не виждаш. Затова и циментирана пред теб знам, че няма да видиш. Ти не излизаш от илюзията на времето, аз все се завръщам към нея. Да търся себе си или утопията си там. И все си намирам причина да я откривам и преоткривам. И все се залъгвам в чуждият живот, че може би и да е мой.

Зареяният ми поглед. В мен. Онези хоризонти, за които не говоря с теб. Усещаш ги. Затова така ме държиш до себе си. Залъгваш се. Въпреки взора ми, аз съм избрала теб.
И дори да искам да ти се разкрещя, ще замълча. Защото отказваш да разбереш.

Приказки в живота често няма...

2011-02-26T17:46:00.002+02:00

Понякога хващам нишката на нашето минало, на нашето начало. Разплитам я бавно, припомняйки си ретроспективно началото на нашата среща, отзад напред, произтеклите после събития. Взирам назад очите си, разхождам ги по нашето преживяно и често се питам- Това стига ли ми? Това ли заслужавам?
Понякога се чудя, ако не бях с теб, бих ли предпочела друг и откривам тъжният отговор Не. Ти не знаеш откъде е тъгата, но Душата ми знае. Може би виждаш и не искаш да признаеш, не искаш да приемеш, но Душата ми знае. Може би и аз не искам да приема, не и , докато ни е хубаво.
После подхващам конеца дотам, докъдето сме стигнали и се опитвам да си представя преждата, която предстои ни. Опитвам се да вплитам в нея усмивките си, трепетите, ускорените пулсове от нашите моменти наслаждение. Опитвам се...
Чудя се този път, по който поехме... накъде, докъде, докъде ще ни отведе? Ти знаеш отговора, сигурен в себе си, аз не, макар да съм сигурна в себе си. Но, ще съжалявам ли някога? Ще искам ли друго, щом сега съм доволна? Егоизма ли в мен се пробужда, да попита "На това ли си готова?"

Аз виждам усмивките им, виждам ръцете им, вплетени и се чудя- " Защо моето щастие да е по- различно от това на другите?". Направените избори понякога само във времето се доказват. Но питам се- Мога ли да ти доверя живота си, който пулсира, извира от сърцето ми, което съм посветила? На теб, за теб, с теб.
Мога ли?
И да не остана излъгана в тази любов?
Да не се окаже илюзията на сляпото Аз, което вярва в приказки.

Защото приказки в живота често няма...

Мога ли да ти повярвам сляпо, да поемеш този ми анализатор и да ме преведеш през съмненията на заслужаваното? Мога ли? До хепиенда и за двама ни?
Хммм...
Защото приказки в живота често няма...

Не обичам, когато съм шизофренно настроена към собствените си избори, в непрекъсната надпревара със себе си, да се преборвам, за да си докажа, че съм права, а, когато се усъмня, да се опитам да предвидя края и- да падам в капана на собственото си Его, на онова в мен, което иска да вярва, че щастието е път напред. Най- често, споделено между двама.
Не обичам, когато мога да се оборя в собствените си съмнения. Те надали са случайно изникнали или може би са протекция.
Виждаш ли?
Как се разкъсвам и чудя понякога в своите избори. За да напишем нашата приказка и тя да е красиво- истинска. Макар от истината често да боли. Макар в живота да няма приказки ...

Нашепват ли дните ни ...

2011-02-20T00:13:00.001+02:00

От опиянението на нашето минало, аз ще погледна в очите ти, за да прозра надживяното, за да пожелая настоящето отново и отново. Да съм все жадна за тебе, за твоето тяло, до което моето потапя спокойствието и страстите си.
От това настояще, в което Душата ми плува край тебе, загръща те, закриляща при нужда и се явява твоето спасение.
И нашето бъдеще с неговите любопитни хиляди неизвестни, които пулсират през разстоянията и времето. Докосват се, сливат се, в едно извират и дават началото на онова настояще, което градихме и пак ще изграждаме, двамата заедно.
Двамата заедно, тихо сред другите, ненатрапчиво обаятелно, усещайки се, желани.
И ще осъществяваме нашите страстни желания, напук и на всичко, напук и на другите, в любовта, която най- тъмна, най- жертвена, най- силна разгаря сърцата ни.
Орисани бяхме да застанем един срещу други, да пребъдем в едно двете половини- на нашето настоще, на нашето минало, с поглед към бъдещи дни. Неизвестни, предизвикателни, подмамващо очарователни- такива, каквито сме ние и заедно се изграждаме. В едно съвършено допълване на мисли, пориви и желания.
Толкова съвършено, че понякога плашещо, оглеждат се въжделенията ни в нас самите. Първични, пламтящи, бушуващи страсти- могат за дълго да се възраждат и раждат едно ново начало. Всеки ден, през който сме заедно, през който прегърнати посрещаме дните. За да изпратим нощта усмихнати.
Почти невинни.
Опиянени от онова цяло, което сме, от онова настояще, което диша чрез нас и копнее неистово за още дихания.
Страст до страст... неугасващ пожар...

А колко ли много търсеха се Душите ни. Може би от минал живот прераждат се дните ни и шепнат " Любов"...
в принадлежност орисани и ...
нашепват ли дните ни...
все така тръпчиво изкусителни.

Чаша любов

2011-02-18T12:41:00.002+02:00

В нетърпеливостта на утрото, бързащо да ни събуди. В моментите сутрин, когато търся сънено очите ти, усмихната на присъствието ти до мен, подушваща насладата от живителното кафе, което ще изпием заедно.
В тъмното преди светлината, когато ставам за двама ни, за да приготвя нашите чаши любов. На сутрешни глътки. Как обичам да ти се мятам отгоре и нежно да те събудя, да доразроша косата ти и отворя очите ти с целувки.
Обичам да си пием кафето заедно, сгушена до теб. Когато не искаш чуждо присъствие, което да се усеща, а предпочиташ тишината на започващият ден над чаша кафе и три цигари. Единственият момент, в който съм смълчана до теб и нетърпелива да те напрегръщам за добро утро. Едно утро за двама ни.
В светлините на утрото, които се процеждат в очите ти. В усмивката ти, която говори, над димящата чаша - моето- с мляко, твоето без, но и в двете- любов. От онази, изгарящо изгряващата, която ни сплотява.
В мълчанието над чашите най- осезаемо се усеща присъствието ни- твоето до мен и моето до теб, а над чашите- любовта ни. Колко по- вкусно е такова кафе...
Ти го изпиваш бързо, на големи жадни глътки, аз- съвършено бавно, наслаждавайки се на двама ни.
Сетне се сгушвам до теб.
С чаша любов и мълчание.

По тъмно

2011-02-16T12:27:00.001+02:00

Разхождам се по тъмните коридори на своето съзнание и се опитвам да чуя сърцето ми откъде бие, бие ли, чувам ли го или загубих слуха си за онова, което нашепваше.
Вървя в тъмното, опипом. Разчитайки на вътрешният си усет. Къде отивам? Къде отивам?
Теб ли търся в мен или себе си?

Може би виждам врати. А може би виждам размазано само една.
Сигурно имам възможности. Или предпочитам да си мисля така.
Вероятно така сме орисани. Или се самозаблуждаваме.
Със сигурност те обичам.
Просто не го казвам.
Докато вървя по коридорите и усещам неусещането, неприсъствието, не мога да говоря. Не искам. Защото слушам. Търся си сърцето, искам да го чуя какво шепне, откъде и да си поговорим с него, сигурно ли е в своите избори.
Може би се изкушавам да отворя някои врати и да кресна в стените, които затварят, за да чуя ехото и да разбера ще погали ли слуха ми или ще спука тъпанчетата ми. Може би.... и тогава онемявам.

Днес вървя в разума си, защото ми се струва, че сърцето ми е неразумно пияно от теб. Разумът обаче не дава отговорите. Той създава въпросите. И ми трябва това сърце да си поговорим, да се разберем.

Търся ли го или бягам от него?
Вървежа по коридорите е като на объркан човек, но оглеждането на вратите, като любопитен. Днес не виждам да се процежда светлина под тях. Не чувам нищо, защото ми е тъмно. Или твърде съм се пренапрегнала да чуя.

Завои, завои, завои. И да ми идва да затичам, вървя си бавно, спокойно, потънало в себе си. Завивам, криволича и се чудя къде ще стигна. Къде е краят? Може би и да няма такъв. Може би всичко да е съвършено просто- живей днес, обичай сега, казвай веднага.

Наддигам глава. И се усмихвам. Не знаеш каква е тази усмивка. Опитваш се да прочетеш в мен.
Пробвай.
Аз отивам на разходка...

Моментите, в които просто трябва да вярваш

2011-01-31T15:38:00.001+02:00

И вярата да е единственото, което ще ви спаси.
Вашият свят, вашата любов, вашето днес и вашето утре.
Има изпитания, които двамата трябва да преодолеете, но са трудни за единият от вас, ако другият не му подаде ръката на любовта и надеждата, за да дойде вярата. Когато обичаш, трябва да вярваш. Когато обичаш, в един момент се налага да разчиташ само на вярата си. Без други обективни доказателства. Просто затваряш очи и вярваш. За да обичаш.
За да не питаш излишно. В тежки моменти е трудно да се разпитва, когато двамата сте устремили погледите си в един напред, за да не се спънете в препятствията, за да преодолеете. Заедно по пътя ви.
Ще ти се наложи на теб, ще му се наложи на него. Не отказвайте да протягате ръка един към друг, преди другият още да е попитал " Искаш ли", " Може ли".... В любовта не се пита, там се усеща. Когато е споделена в Душите, не само в телата.

Моментите, в които единственото доказателство е вашата любов, на която си се обрекъл да вярваш , на която си дал толкова много от себе си, че няма как просто да махнеш с лека ръка и да й обърнеш гръб като безумец.
Моменти, в които и думите не са от значение, когато не виждаш очите как те гледат, как ти говорят.
Моментите, в които другите се намесват в отношенията ви.
Моментите, в които трябва да прегърнеш доверието си нежно и да го защитиш с всичката си любов, за да не му позволиш да увехне. Точно тогава и другият, когато трябва да каже животворното искрено- Вярвай ми. Желателно да ти го каже в очите или да можеш да разпознаеш любовта в тоновете на гласа му. В истинският глас, не в онзи, който искат ушите ти да чуят.
Моментите, в които взаимно трябва да се хванете за ръцете в здрава хватка, защото ви предстои да изкачите остър и зъбчат връх, да забивате пики в Душите си, за да проверите издръжливостта и вярата си, вързани един за друг- падне ли единият, пада и другият. Принцип в алпинизма за взаимното осигуряване.
Моментите, в които голата ви вяра е единственото осигурително въже по пътя ви нагоре, срещу всичко останало, докато любовта ви се грижи да е балсам на Душите.
Моментите, в които просто трябва да повярваш!

Не за всичко има ( нужда от) обективни доказателства. Понякога единственото такова е все още неравноделно пулсиращото в бесен ритъм малко сърце с голяма любов. Понякога просто трябва да решиш да вярваш или не. И, може би, да си стискаш палци да не си глупакът в тези отношения, да няма глупост от любов, а да има вяра. И любов. Взаимни.
Моментите, в които сърцето ти и Неговата дума гола трябва да запулсират в едно, за да си опората, от която има нужда. От която и ти имаш нужда.
Моментите, в които думите нямат никакво, никакво значение. Защото тогава сърцето иска да говори. И е добре разумът да замълчи.
В някои моменти, само сърцето притежава чистотата на познанието и интуицията към светлината на вярата и благодатта на любовта.
В тези моменти, в най- тъмната им наситеност, ако погледа ти за вас, се замъгли, ако разумът се обърка, попитай светлината в сърцето си. Тя знае най- добре.
Че понякога просто трябва да повярваш... и това да е достатъчно.

Разрошен пясък

2011-01-30T15:17:00.001+02:00

Слънцето напичаше жарко и някак безпощадно върху кожите ни. Твоята го поглъщаше още по- жадно. Моята- с капризност, с не особено очарование от вмешателството в белоснежността на покоят й.
Обичам да лежа до теб, да разхождам пръстите си по кожата ти. Винаги топла, винаги мека, винаги вкусна. Дори солена.
Сега лежиш по гръб със затворени очи. Виждам те някак размазано през притворените ми клепачи, може би от слънцето. Но те усещам до мен. Как дишаш спокойно, как не мърдаш, как усещаш мен. Винаги ме усещаш така добре, дълбоко и с разбиране. Поглеждам встрани от нас. По бялата пясъчна ивица. Нажежено злато. А не ми е задушно. Влагата на водата, която сякаш е покрила кожите ни защитно. Сякаш съм там, сякаш не съм. Сънувам или мираж. Но усещам теб.
Усмихвам се с премрежен още поглед. Да усещаш е невероятно! Усещането е това, което твоят свят изгражда отвътре, дамгосва върху мозъка ти и кара сърцето ти да помни. Усещането е тогава, когато е непознато, но мозъкът ти трябва да припознае някак. Усещането е като опитването- любопитно, може би не всякага да харесаш на вкус или винаги да искаш да помниш със сетивата си, но след него винаги , винаги, идва желанието. В моят случай- за още. Обичам, когато те усещам!
Усещането е реалната представа за нещо, което и реално може да не е до теб. Но да усещаш! Да чувстваш! Да мислиш и с мисълта си да предизвикваш образа му пред себе си, реално, почти като докосване, като повея, като лек бриз, накарал кожата ти да настръхне.
Със затворени очи атмосферата да ми припомня за тебе. В нея да е усещането.
Усещане като пясък- хем е по теб, хем не е, привлечено от неговият свят. За малко.
Заравям пръсти в спомена, в белият пясък и малките му молекули, които посипвам като снежинки по тебе. Не се топят, разстилат се върху тебе. От гърдите те обгръщат и прегръщат с пясъчните си пръсти, за да попаднат пак там, откъдето са дошли. Знаеш ли, че пясъка постоянно бяга към своято първоначало. Водата го обръща в пясък, вятъра го завръща в пясъка, от нас се изхлузва деликатно към неговото плажно легло... и пак става на пясък.
Ето по корема малко се задържа, около пъпа, малко в центъра, после малко отстрани започва да се пързаля по кожата ти. Втора пясъчна вълна пристига от ръката ми. Ти лежиш мирно и само дишаш, поглъщайки слънцето.
Аз строя пясъчни пътеки по кожата ти- изсипвам, изсипвам, разрошвам нагоре- надолу, нежно встрани, иска ми се да те целуна, но се самоизмъчвам просто да си играя.
С моят пясък. По теб.
Разрошени мечти.

Обичам те!

Липсваш ми!

Посипа се пясък в косите ми... усещане, което докосва, погалва, твоята ръка е в тях... посипани мечти в главата ми... разрошени.

Стопени снежни похлупаци

2011-01-24T17:32:00.001+02:00

Навън вали кротко- посипват се пухкаво- студени, пърхащи снежинки, върху студените снежни преспи, на които сякаш жадувано лягат да починат.
На топло съм. Разхождам се, както винаги, боса, с разпуснатите си по мен небрежно посипани коси, понесла разсеяно ароматната си чаша кафе. Сатенът около тялото ми, в млечно синъо, меко гали кожата, полегнал удобно на гърдите ми. Или на това, което успява да прикрие от тях. Римско ми е. Или гръцко. И вече стъпвам на пръсти. Обичам едва- едва допира на дрехата. Намека за присъствието й по мен. Или отсъствието. Сънено ми е. Но мисля за теб.

В топлината на стаята наблюдавам контраста на студа отвън. В хладината на твоето неприсъствие в този момент до мен, мисля за топлината на тялото ти, за горещата ти кръв.
Облегната до перваза на прозореца без завеси, пердета и щори, наблюдавам снежните похлупаци, завили надвесилите се клонки , облегнати до прозорците ми. Дори не им тежат. Просто изглеждат меко загърнати в снежната покривка. И вероятно са. Соковете им не спират да текат. Да изпълват жилите им, да подхранват живота в тях.
Мисля за нас.

Нашите разстояния понякога ми тежат като тези снежни похлупаци. Понякога изглеждам огъната от тях, но не спирам да съм жива, да пулсирам към теб. Нося си ги, предпочитайки да ги възриемам като необходимата премяна, като сезон, в който има известна красота. И аз трябва да я открия. А този сезон ще дойде и ще премине. Но аз трябва да съм жива и желаеща към теб. Тези похлупаци не тежат, те ме съхраняват. Пулсът ми към тебе не престава. С тяхното топене се ускорява, блъска в сърцето ми, кръвонапълва мощно камерите ми, хвърля на тласъчни вълни към артериите, вените и капилярите и ме залива като пълноводна река. Но, за да я има нея, трябват стопени снежни похлупаци.

Мисля за мен. Към теб и нас. Въпреки разстоянията, които са неизбежни, мисълта не се спира. Мозъкът ми има своя зима. Там навалялото се стопява от спомените, онези за нашето присъствие в другият. Никога не става на киша. Там зимата е красива. Тя е топла и пази. Тези спомени - за теб, за нас, топят похлупаците на твоето отсъствие. Тези спомени визуализират пред мен непрекъснато. Една усмивка топла, един поглед, който залива горещо, едно тяло, което копнее. Като моето.
Сега би свалил сатена от мен със зъби... спомените ме кръвонапълват.

Навън не спира да снежи. Ти си идваш към мен.
Моите снежни похлупаци вече се топят.

Само наше

2011-01-14T22:29:00.004+02:00

Как мило е да имате своите жестове един към друг, своите думички и шеги, на които само вие знаете защо се смеете. Как чаровно е да преплитате съзаклятнически погледите си в единственото на вашите моменти, за които само вие знаете, от които само вие сте вкусвали. Да се държите за ръце, докато пръстите ви нежно се целуват, усещайки какво държат в себе си- именно- толкова много любов!

Обичам тези моменти в другите- моментите на само тяхното щастие. Обичам да се потапям в нашите такива, когато тихичко си говорим, почти шептейки за нас- тогава и сега , и само ние знаем през какво преминахме, за да се усещат в едно сърцата ни.

Обичам, когато сме егоисти и плуваме в нашите си само спомени, или бягаме лекокрило по онези отминали дни, които ни сплотиха един към друг. Обичам смеха ти тогава, като мелодично извиращ акомпанимент, към който и моят се присъединява. Толкова единно далече от другите, че ако някой би ни гледал тогава, ще се зачуди на какво се смеем. Ще може ли да погледне в очите ни, които изпиват се и да види преживяното в тях? Надали.

Обичам, когато сме егоисти за другите и даваме всичко за нашият свят.

Шшшш... време е за нас...

Човека за теб

2010-12-30T11:47:00.004+02:00

Търси човека, който ще споделя с теб своят свят до най- пълното си разговалне, без да му е неудобно от теб или да го е срам пред тебе в онези тайни, които ти е доверил.
Търси човека, който има смелостта да ти се довери в своята обич, вярвайки, че ще я оцениш и не го предавай!
Търси човека, за който ще си толкова ценна, че никога няма да те предаде.
Търси човека, който може да те оцени, без да му казваш за какво или да му намекваш. Този човек, който има очи и усет да види и разбере какво правиш за него, и смелостта да произнесе „ Благодаря ти”.
Търси човека, който , като кихнеш, да ти каже „ Наздраве”, когато не си добре, да се интересува с какво може да ти помогне, когато искаш да мълчиш, да те остави намира, без да го приема като лично насочено.
Търси човека, който ти се възхищава като човек най- вече и после всичко останало, но не те поставя на вечен пиедестал. Този човек, който ще ти посочи къде и как бъркаш, без да засегне достойнството ти.
Търси човека, с който можете да се скарате, сближавайки се, а не разделечавайки се в отделни празноти.

Търси човека, с който всякога можете да си говорите зареждащо за двама ви, на огромно количество теми.

Търси човека, с който няма да пуснете ръцете си, когато други ще се опитват да ви откъснат един от друг.
Търси човека, който те презарежда, не този, който ти отнема за себе си.
Търси човека, който може да ти дава спокойствие, без да отнема от силата ти и да те подчинява на своята. Това ще рече, че може да съхрани твоята индивидуалност.
Търси човека, който ще се опита да те разбере, дори да не може, но ще се опита, а няма да те обвинява, че не се съобразяваш с него.
Търси човека, който се радва с твоята радост и изстрадва твоите сълзи.
Търси човека, в чийто свят има място и за твоят, както и в твоят за неговият.
Търси човека, който ти подарява себе си на доверие и с любов, защото знае, че заслужаваш и, който можеш да оцениш отвътре, не насила.
Търси човека, за който вашата любов си е само ваша, а не обществено достояние.
Търси човека, в чийто очи можеш да се огледаш спокойно и гола, и леко разсъблечена, и не толкова красива, и без грим , и без прическа и рошава, и неспокойна, и тъжна , и най- ценна- онези очи, в който, оглеждайки се кокетно, ще видиш само едно- любов.
Търси човека, който ще те посъветва през твоята призма, не през неговата.
Търси човека, който може да укроти твоите вълнения, без да ги пресича, аще ти помогне да ги канализираш напред.
Търси човека, с чиято Душа, твоята общува лекокрило и въздигащо.
Търси човека, чийто очи умеят да се усмихват, дори, когато са тъжни.
Търси човека, чието тяло напълно съответства на твоето като освободеност и желания.
Търси човека, който открива Човек в теб.
И, когато го намериш, го запази и пази като най- ценното от твоята Душевност.
Защото това е човека за теб!

Мълчалива подкрепа

2010-12-17T16:01:00.005+02:00

Наблюдавам изнизването на времето през пръстите ми, като сивкаво- златен прашец. Неуловимо източващи се, протяжно бавно, часове. Часове ли казах?! Мисля, че от един момент нататък се концентрирах върху минутите.

След 14.00 ч ще имаш отговор. Така ми каза. Ще се обадиш веднага, какъвто и да е резултата. Важно е за теб- не обаждането, резултата. Поради това- важно и за мен.

Мълчание. Телефонът побъркващо мълчи. Мразя това. Защото съм в неизвестността на очакването и мълчаливо загатнатият отговор на отминаващото време. Часове, които в един момент са целият ти свят. В центъра му- телефона. Проверява се по няколко пъти. Да не би случайно да не съм чула ромоленето на песента. Мелодия, жадувана като най- благозвучната точно в този момент. Пак се проверява. Сякаш, че нямам доверие на очите си, пред които телефонът лежи и на ушите си, които не страдат от липса на слух. Не искам да се разсейвам с нищо.

Всичко е концентрирано във времето. Каква е цената му, когато очакваш най- важното за теб да настъпи? От един момент нататък всяка секунда те удря като камшик. Колко удари можеш да понесеш, преди нетърпението да накара пръстите ти да наберат номера? Едно набиране и всичко ще се реши. Но това означава да навлезеш в правото на избор на другият. Това е егоизъм, не е обич. А аз обичам. И мълча заедно с бездумните часове.

15.00, 16.00, 17.00 часа.... боже, колко невероятно много минути има в тях! Оттук насетне всеки удар на стрелките беше отговор. Мълчалив. Забиващ " тик- так". Няма да се обадиш. Защо тогава гледах проклетият телефон? Човек има удивителна способност да чака и още по- удивителна да се самоизмъчва. А аз имам удивителната способност да съм мазохист. И да обещавам. Обещах ти, че ще те изчакам да се обадиш. Момента на отговора или пък часовете (?) за твоята си битка, е достатъчно напрегнат за теб.

Изпърво исках да знам какъв е резултата. Гилотинно отцепващите очакванията часове го изтиктакаха. От 14.00 до 17.00 не беше нужно да звъниш. И след този час не беше нужно. Знаех. Еуфорията на победата се споделя лесно. И веднага. Тежестта на загубата трудно се преглъща. Особено пред друг, независимо колко ти е на сърцето. Ти мълчеше и аз мълчах. Не в съревнование или изпитание за търпението ми. Нужно беше. И за двама ни.

После исках да те успокоя с топли думи. И не посмях. В твоята битка, само ти си знаеш през какво си преминал и колко жертвал от себе си. Аз бях мълчаливият свидетел отстрани на усилията, хъса и желанията ти, но все пак отстрани. Гордостта ти няма да позволи успокоение. Никое успокоение няма да е достатъчно. Откъде знам ли? И аз съм като теб. Има загубени битки, в които просто потупване по рамото не е достатъчно, за да си кажеш- " Ок, майната му, продължавам напред". Има изгубени битки, след които искаш да си сам със себе си и своите ретроспекции на стратегиите. Има поражения, през които нямаш нужда от свидетели, засвидетелстващи ти уверено ненормалното " Следващият път ще се справиш". Разбира се, че ще се справиш, разбира се, че ще мине. Разбира се, когато нямаш друг избор за бойната си природа.

Има битки, в които е тежко да признаеш загубата пред околните. Има битки, за които искаш да говориш само със себе си. И аз разбирам това.

Затова оставих телефона упорито да мълчи. И моят, и твоят. Нищо не казах и нищо няма да кажа. Нищо няма да ти напиша. Нямам право.

Спрях да гледам часовника. Часовете загубиха своето значение. Очакването също. Знаех. В себе си знаех и болеше, защото и теб те боли. Но има болки, които сам трябва да изживееш. Околните нямат право да се напъхват там. Има болки, за които само ти си лекът и така трябва да бъде.

Вратата се удари.

Сърцето ми не претупа. То знаеше. Спокойно. Мълчаливо. Ти се показа на прага, с тъжна усмивка. А аз се разсмях. Без думи, само смях, който обви тялото ми. Тяло, което остави дрехите да се свлекат от него.

Мълчаливо се озоваха на пода около мен. Часовете нямаха значение. Битките- също.

Време беше за успокоение.

Мълчаливо.

Усмихвам ти се. Не съжалително. И съпричастно не. Тихо се усмихвам, вървейки гола към теб. Безшумно.

Нищо няма да ти кажа. И няма да те потупам по рамото.

Просто ела с мен.

Мълчаливо.

Иска ми се

2010-12-10T22:28:00.003+02:00

И тази вечер ще подхвърля нашите спомени във въздуха около мен и ще извикам образа ти на помощ, да ги подредим или калейдоскопично разстелим около мен.

Сърбят ме ръцете да щракна магичните цифри на моето спокойствие, които ще разнесат божественият ти глас през разстоянията да главата ми, до мозъкът ми, който не спря да продуцира мисли за теб. Мисли, които са отвъд разстоянията.

Понякога, по- често вечер, когато заспивам, гушнала те в ума си, се питам, дали чуваш от някъде шептенето на сърцето ми или препускащите през хилядите километри мисли към теб. И доста често връщам картините от нашите филми, които написахме и режисирахме заедно. Толкова са приятни с неяснотата на отвореният си финал, до следващата серия. И питам се- " А ,когато си лягаш, дали мислиш за мен?"- ей така, по детски, наивно желано. Защото с теб съм точно това- едно дете. В любовта си винаги дете- искаш всичко за себе си, питаш за всичко около теб и него, сърдиш се, ако не получиш достатъчно, като в същото време нищо не ти е достатъчно... И как пък съм все ненапита за теб, как не ми омръзна вече толкова много време- нетипично за мен да издържа толкова с един само човек и да не пожелая други.

Наистина ми се иска да ти се обадя. Да чуя топлият ти смях, докато си представям усмивката в горещите ти очи- тя винаги личи, когато се смееш искрено. Иска ми се да те гушна, разглезено. Иска ми се да се смеем заедно, да те зарадвам с някоя физиономия, от онези, по които така си падаш, да ти се увеся на врата като кокетка- аз, която съм уж толкова далече от този образ за пред другите.

Иска ми се да се разтопя по теб.

Иска ми се да знаеш, че те мисля. Все се разхождаш в главата ми, съпътстван от спомените ни. Иска ми се да ме усетиш във въздуха до теб- с тия всичките импулси, които издуват кръвоносните ми съдове, чак ми се струва невъзможно пулса ми да не те удря по сърцето и да ти извиква- " ей, тя мисли за теб... отново"

Иска ми се да те потопя, да се потопиш, в себе си, в мен- толкова откликващата на тялото и желанията ти и да те оставя да правиш с мен каквото си поискаш... до разпиляване.

Иска ми се да те целувам- навсякъде. Да те заклеймя с тези целувки на взаимно отдаване.

Иска ми се...

За желанията съществуват ли разстояния?!

Не всичко е за теб, ала това не означава, че не те обичам

2010-12-01T00:08:00.004+02:00

Днес ми е мъчно.

Много.

Така, както никога не си ме виждал и никога няма да ме видиш. Да, знам, че не трябва да се заричам, но това са онези сакрални моменти, които не споделям с никого. И с теб няма да споделя. Дори да си го мисля. Това е моят свят, в който никой, дори най- близките ми нямат достъп! Така съм решила. Ти няма да ме видиш такава. Ако ме видиш, това би означавало да се оставя в твоята власт и подкрепа. Не я искам! Аз трябва да мога сама. Не мога да изнеса своят център на стабилност извън мен , в теб, предвид неясното ни бъдеще. А и да беше ясно? Нима имам сигурността на настоящето, което е само миг?

Ти не бива да ме виждаш такава. И няма! Аз не мога да покажа своята слабост пред теб, за да ми я отнемеш и превърнеш в своя сила! Трябва да съхранявам себе си. Сега и за там някога. Защото не знам кога ще дойде времето, когато ще съм без теб. И ако твърде много от себе си съм ти дала, ще се намеря ли отново? Може би не. Има граница! Аз я поставям. Умишлено. Тогава, когато се чувствам мъчна, тъжна и искам да съм сама. Да, обичам те, но не всичко с теб ще споделя. През някои неща трябва да премина сама, за да се съхраня, за да знам, че мога и така!

Ти очакваш на теб да се опра. Няма да стане. С твърдо стиснати челюсти продължавам напред в себе си, сама. Има неща, които са само за мен, не за нашият свят. Ще разбереш. Ако не сега, то поне някой ден. Аз трябва да се съхраня!

Там, където остават нашите спомени

2010-11-28T10:33:00.003+02:00

Когато започнахме да пишем своята история, аз на майтап, ти на сериозно, в един момент оплетохме частите на живота си в едно пълноводно течение, в което се вляхме и двамата. Този път и аз сериозна.

Там, където отиваме, където бяхме и, където ни предстои да бъдем, където оставяме от себе си, за да създадем нашите спомени, в които да се връщаме отвреме навреме, когато си липсваме или се наслаждаваме на нас, себе си, онова едно пълноводно.

Което стана извор на нашите дни, на нашите мигове, на нашето откраднато време, пълно с наситеност и емоции.

Не обичам спомени. Но обичам нашето време. Толкова невероятно бързо преминаващо, така финно дружно изплетено, че ми е всеки път удоволствие в него да се потапям, пия и черпя от него. Обичам нашите спомени. Защото те не ми носят носталгия на преживяно, а зов за предстояще.

Когато те нямам, аз имам нашите спомени, изпъстрени до пръсване с твоето присъствие. Толкова живи ги пазя, че да мога да те усещам и, когато те няма. Без носталгия. А с жажда.

На онова предстояще, което започва оттам, където оставяме нашите спомени...

Червено вино с черни маслини

2010-10-27T19:45:00.006+03:00

През есенна нощ, седнала до прозореца, в който се отразяват светлините на града, позлатени от дъжда, бляскави, като измити и преродени, надигам бавно чаша червено вино- пивко, ароматно, докато мисля за тебе. Гризвам черна маслина, допълващо смекчаваща таннината горчивост на виното и си мисля- не приличат ли на нас- така комплектовано ароматни, всяко със своят вкус, но толкова вървящи си заедно.

Взирам се в барабаненето на дъждовните капки в прозореца и в рекичките, които сълзливо оставя. Те се преплитат една в друга и потичат в посоката, която си прокарват по хлъзгавото стъкло, привлечени от гравитацията, която ги връща към недрата ... не приличат ли на нас- така хлъзгави, опитваме се да измамим дните, стичайки се ловко между събитията, които да не хванат и нас и ние с теб да образуваме нашата пълноводна река, която да се самонапоява и да не спира в своят бяг. Привлечена от любов. И не плачат ли романтично сърцата, когато ги делят разстояния и се опитват да текат в ритъм един, да се докосват въпреки бурите.

И не сме ли една смълчана буря , сякаш- аха, да избухнем, да се покажем, да потечем, да се разлеем, пълноводно преливащо и напоително.

Отпивам вино...

Цигарата така добре приляга на тръпчивият му вкус.... Вдишвам, издишвам.... как ли дишаш ти в този момент?

Докато небето пред мене сълзи, докато бавно отпивам вино пенливо, докато маслините контрастират, докато аз, докато ти...докато ние се търсим през дните, нека сега да пием. От тръпчивите минути помежду ни, от контраста на илюзиите и реалностите ни, от нас самите- можем ли да сме един към друг ненапити?

Наздраве!

За нашите мигове. Тръпчиви като вино, вкусни като маслини/ а толкова да обожавам маслини.... ммммм / .

Аз съм онази.... Другата

2010-10-27T18:41:00.005+03:00

Тази, която ще ти бъде пристан, тогава, когато поискаш да си тъжен, без света да разбира това.

Тази, която ще бъде твоя любовница и каквато поискаш в леглото без срам и без свян, изцяло отдаваща тялото и душата си, докато е с тебе.

Тази, която ще се взира в очите ти винаги с възхищение пред другите, а ако има да обсъди нещо с теб сериозно, ще те дръпне настрани, за да ти го каже, само и само да не уронва авторитета ти пред " по- младите".

Аз съм тази, която ще те приюти и скрие в себе си тогава, когато имаш нужда да избягаш от всичко и всички и няма да обели и дума, ако види сълзите ти.

Тази, пред която можеш да си свободен в своите планове, дори и да ме раняват, в своите мечти, дори и да не са като моите, в своят път, дори да е толкова далече от моят.

Тази, на която можеш да се обадиш в три сутринта и пиян до безпаметност да наговориш един куп неща, в които вярваш или не вярваш.

Тази, която винаги ще те изслуша, дори и , когато не искам нищо да чувам.

Аз съм тази, която ще долее чашата ти, вместо да отброява глътките ти и да казва- Пиеш много. Не, че няма да го кажа, но по- скоро като разбираща констатация. А сетне, ще ти кажа- " Наздраве" и ще ет потопя в усмивката си. Защото ще знам, че имаш нужда понякога да се напиваш.

Аз съм тази, която ще се разбушува като неукротима буря в момента, в който някой понечи да каже нещо срещу теб. Ще издере очи, лице и сърце, но няма да позволи дори мълвеж по твоето име. Защото само аз имам право да говоря за теб и на теб, да показвам своите настроения. Дори и бясна да съм ти за- нещо- си, пред другите ще те защитя като тигрица, защото това е само моят бяс и не искам чуждо да питам!

Аз съм тази, която ще ти бъде прикритие за пред другите , и условията. Ще свърша всичко, което мога, заради теб, само и само ти да си спокоен, защото това е моята мисия до теб- да се погрижа за твоята хармония. Дори ти да не го правиш, аз не тегля на везна жестовете, стига да не клонят към нулата. А обичам. Толкова чисто и отдадено, колкото знам, колкото мога.

Аз съм тази, която ще ти подаде ръка и тогава, когато не може. Дори да се сгърча в себе си, ще освободя тебе.

Света бих обърнала, за да бъда до тебе, като спътница, на което рамо да можеш да се опреш и никога нищо лошо да не сетиш.

Аз ще съм тази, която ще те закриля, дори да капе кръв от мен и ти никога да не разбереш за моите жертви. Защото това... това, любов на дните ми, се нарича отдаденост от обич.

С тази точно и никоя друга обич, аз те обичам, аз ти се вричам и за теб съм като никоя друга, само, защото така искам. Измежду хиляди, различна, аз съм Другата...

която ще ти подари света...
С обич- толкова много! - оттук до края на света и обратно...

Когато сърцето гори в безумен пожар....

2010-10-24T23:33:00.004+03:00

Нима е възможно толкова много да те желая, че да раздирам сърцето си от копнежа за нашите срещи и твоето тяло, и думите, които изрекохме и предстои да си кажем. Искам да знам какво ни готви бъдещето понякога. Искам да не те искам толкова силно и безпаметно и в същото време искам да се гмурна в тази любов, ако и да се удавя в нея. Не мога да дишам спокойно без теб. Ритъмът е друг, животът е друг. Сякаш някой отнема от мене. Искам да съм луда от любов и да се оставя на тази лудост, с която да помета света и да му изкрещя колко безпощадно много те обичам. Не искам условности, не искам съобразяване, не искам общество и не искам понятия. Искам чисто да се разпулсирам с цялата сила на съществото си, без да ми пука от условности, морал. Знаеш ли? Усещаш ли ме? Ще ми позволиш ли лудият ми бяг към тебе?
Какво ще стане, ако се оставя на чистата емоция да ме залее? Ти няма да се изплашиш, но разумът ми шепне- Можеш ли да си позволиш тази цена, да платиш? Можеш ли, можеш ли.... и ме приземява обратно в реалността, а там всичко зависи от другите, от обстоятелствата, от обществото, от морала... о, не искам да обичам така!
Знам, че ще бъда наранена- всичко си има цена, но по дяволите- сега.... сега искам да те обичам, с цялата сила, в която пулсирам!

Какво като е нереално? Един живот имам. Един живот, в който съм се отдала на теб и на нас. Омръзна ми да се съобразявам и да ми пука, аз искам пожари да върлуват в мен, в които да се възраждам, а не да изгарям. Ако някой ден се опаря, дори тогава ще знам- имало е смисъл да обичам, щом в този безумен пожар себе си в теб откривам и отново като феникс политам с все повече жажда и плам!

Дихание любов

2010-10-24T19:15:00.003+03:00

В обятията на нашите мигове, ще се завивам доволно котешки и ще се събуждам всеки път, преливаща от любов и емоции, с усмивка да мога да кажа “ Обичам те”. Ще се оглеждам в твоят поглед, докато се потапям в спомените и желанията ни, моите, отразени в твоите, толкова сходно прекрасни!
Ще те загръщам в съществото си, изолирайки те от околният свят и неговата шумотевица, за да ти бъда пристан, и слушател, и приятел, и дом, и уют, и любовница, и жена, и чар, който разпръсква живота наоколо. Като извор ще ти служа, за да утолявам всичките ти нужди и желания, като извор, който блика от недрата Любов.
А тези недра ще захранваме двамата, за да се къпем в тях животворно и един в друг да се прераждаме, обичайки се и възкръсвайки в тази емоция, най- чисто и с готовност на вярност.
Ще бъда нежна, и страстна, и дива, и тиха, и кротка- такава, каквато поискаш, за да мога да нося име едно, което в теб да отеква и в мен да се отразява, а именно- Твоя. И вярна. Такава, каквато ти се доказах. Такава, каквато поиска и устоях на своята дива природа. И, макар да мислиш, че ти си ме укротил, дълбоко в себе си знаеш, че доброволно избрах да се подчиня и самоусмиря себе си, за да си докажа, че мога и така. От желание. Да сме двамата. Защото те оценявам. И , подобно на мене, закротил и ти дивото в теб, за да продължим да бъдем заедно и като такива- взаимно отдадени в достатъчната наситеност на емоциите, които да са ни достатъчни. Без настрани, без упреци, без ограничения, ние просто решихме да си принадлежим и да се движим в една посока.
В този полет, изненадващ, никога предсказуем, ще отпуснем телата си едно до друго, за да чуят ритъм сърцата ни и да знаят, че има синхрон- дори дишаме заедно. В един дъх за двама ни, където няма задушаване. В реалността, която ни заобикаля, ние дишаме за онова, на което сме посветени, но когато сме двамата- изгарящи, страстни, влюбени в нашата любов, когато сме двамата, дишаме като едно.
Възраждащо дихание.
Което вдъхновява и иска за себе си още и още любов.

Обич- била, е и предстои

2010-10-24T14:21:00.004+03:00

Докосвам те- отново и в същото време толкова сакрално различно, толкова истински появил се пред мен, че изглеждаш като сън, от който не искам да се събудя, защото е реалността наяве. И толкова сън в настоящето, че ми е трудно да повярвам как отново си пред мен и се смеем заедно, докато се изпиваме ненаситно с очи и телата ни търсят се едно в друго. Докосванията не стигат, за да утолят очарованието на дългоочакваното. Сякаш искаме да се залепим за нас си - едното цяло, и да потънем в другият. Никое докосване не е достатъчно в случая. Особено толкова копняното. Красиво е сънищата, когато стават реалност и изглежда всичко толкова приказно, та чак невярващо.

Виждам те, потъвайки дълбоко в очите ти, които също толкова невярващо ме гледат отново истинска срещу теб, присъстваща треперливо до твоето привличащо като магнит присъствие и едвам се сдържам да те взема в обятията си, да усетя топлината и пулса на сърцето ти, докато знам, че адреналинните вълни те обгръщат, разливат се и извират от теб заради срещата ни.

Копнея те, но само за мен- далече от хората, далече от думите, далече от всичко около нас. В онази наша стая на тайните, толкова сами и толкова присъстващи един за друг, колкото смисъла на пълноценните дни! Не е нужно да говорим- очите ни, които толкова са се чакали през разстоянията да се потопят в погледа на другият, ще говорят достатъчно помежду си, докато докосват се телата, толкова много жадували се, в неутолимостта на нощта и отново на утрото. Утро, което няма да е като никое друго.

Дочакахме се, верни си взаимно, непоклатими в позициите си, за да се срещнем отново, непрестанно жадуващи се. Доказахме си, че се обичаме, въпреки всичко и всички. Вярвахме си, докато продължаваме да укрепваме отношенията си, през времето и разстоянията, за да се срещнем пак.

Отново обичащи се, желаещи се, но по- силно, по- свързано, дори, когато бяхме помежду си един от друг развързани. Но останали заедно.

Предстои ни- най- пленяващото сърцата преживяване. С обич, нали... Онази, която беше, е и предстои. Все по- силна. Докъде стига такава любов? Има ли граници, щом няма непреодолими препятствия?

Може би някой ден ще т(с)и отговоря, но сега аз искам да я разгръщам, да я поддържам и укрепвам, за да расте и цъфти. В теб, в мен, в нас и все да ни предстои ненаситност и алчност за другият в най- любовният смисъл на отношенията ни. Защото всичко, всичко ни предстои!

Зависи от НАС единствено, нали:)

Когато любовта говори....

2010-10-13T23:14:00.003+03:00

И тази вечер ще те чакам безмълвна и с трепет в сърцето, за да те видя за 5 или повече минути- знае ли някой колко? И този ден ще прекарам в мисли за теб, очаквайки вечерта, когато ще знам какво ще ти кажа, защото се впечатлявам от денят. И толкова, преизпълнена с очакване, когато те видя, аз ще замлъкна- но знае ли някой всъщност защо, защото толкова съм те чакала и , толкова мислила съм те, че накрая без думи за нас останала съм. Само с чувствата и емоциите, и спомените, метнати през рамо, с поглед в настоящето и копнежи за бъдещето. И ще те слушам, как резонансно трептиш, как вълнуващ се, мечтаеш, желаеш със сърцето си, в което е твоят свят. А там има и място за нашият освен това, а без да знаеш, в моето е само нашият свят. И той през деня толкова е трептял, и така прескачал емоционално и радвал се, и очаквал те, че накрая с преклонение затихнал пред твоят поглед за нас. Или за теб. Трудно е да се направи разграничение, когато преливаш и обсипваш в себе си другият. И Другата. Аз.
Наблюдавам те през мислите си, които се избиват да викат твоето име. Наблюдавам те в очите си, защото веднъж влязъл в Душата ми, тя изпраща своите огледала към теб в които да отразява себе си, толкова прилична на твоята Душа, така съвместима, така цяла, когато са заедно.
И тази вечер ще те чакам безмълвна, мой повелител, и спасител, и клада, и жар... защото, когато любовта говори, дори боговете мълчат....

Днес искам да ти кажа...

2010-09-29T19:33:00.005+03:00

че:

МИ ЛИПСВАШ СТРАШНО МНОГО

В минутите, когато не си до мен, а усещам присъствието ти в пространството до себе си, в мислите, които препускат жадно към теб, в спомените, които ме заливат с цялата сладко- носталгична болка, в която обаче се научих да плувам; в в мейлите, разговорите, пикселите, снимките, далечният глас, който винаги, винаги ще гали ухото ми... ти ми липсваш неимоверно много. Не ми е достатъчно само да те виждам. Аз трябва да усещам как разцъфтява усмивката на лицето ти, как булбука гърленият ти смях, как шепота ти до ухото ми, когато ме обгръщаш в топлата си прегръдка кара зърната ми да настръхват и да се насочват жадни за целувка към меките ти устни.... Трябва да усещам погледа ти, който шари по мене, събличайки ме плавно или кръвожадно, готов да се потопи в моите очи до единение и експлозия. Трябва ми, необходимо ми е, да усещам кожата ти как диша до моята, сърцето ти, което преследва в пулсиращ бяг моето, да виждам тези очи, които са за мен, само за мен, към нашата тайна вселена. В онези всички минути, когато нямам това, конвулсувните спазми на спомените провокират душевни гърчове на без теб....

ТЕ МИСЛЯ НЕПРЕКЪСНАТО

Във всяка мисъл, която съм кръстила с твоето име, има топло послание, което напълва съществото ми и провокира ускорени дихателни екскурзии към теб. До стонове, ако щеш. Мисля за теб, когато си лягам, за да могат звездите да ти разкажат как едно сърце рисува послания до теб, тогава, когато не си до мен. Само не мисля, когато съм с теб, когато сме двамата, особено, когато сме едно. Няма нужда от мисли тогава, когато съм се оставила на усещанията в тяхната неподправена първичност. Тогава се наслаждавам.

Мисля за теб и, когато ставам. Няма значение къде съм заспала, щом е с мисълта за теб, няма значение, къде ще се събудя, щом се събуждам с мисъл за теб. Ти, ти, ти... до доброволно обсебване.

БИХ НАПРАВИЛА ВСИЧКО ЗА ТЕБ

Така, както за себе си. Защото ти, това съм аз, без корекции, без нуждата да живея твоят живот. Защото аз, съм ти, в нашият живот. Този живот, който грижливо отглеждам в уютната утроба на чувствата ни. И там наливам от себе си непрекъснато. Там, където сме двамата в усилия, страсти, отдаденост. Нима мога да проявя безотговорност и да кривна от нещо, изградено с толкова усилия и преодолявания на себе си и нашите безумни обстоятелства. И пак бих го правила. Тогава, когато съм кръстила диханието си с твоето име, моят живот с нашият....

ТЕ ОБИЧАМ

Защото знам, че и ти ме обичаш. Но и да не би, аз пак бих те обичала. На сърцето никой не може да забрани. Все пак- радвам се, преливам от щастие, за споделеността.... толкова рядко се среща в такава степен.... Странно, как най- единни сме, когато сме пред сериозен конфликт. Ти усещаш Душата ми. Имаш тялото ми, което също усещаш. Знаеш ли колко още ни предстои?! Аз също не знам. Затова искам да ти го кажа тук и сега, днес- ОБИЧАМ ТЕ, НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ / не и същата, а и не искам да съм същата/. Но мога да съм най- доброто от себе си, когато съм с теб!
Искам да го знаеш днес. Когато мога да съм себе си. Когато мога да осъзная, да говоря, да бъда! Когато можеш да чуеш и да разбереш. И да не запомниш, сърцето ти ще запази спомена. Сега- занапред.....

Днес точно. Защото утре е понятие на въпроси без отговори. Знай днес! Занапред....

Не ме обичай повече от себе си

2010-09-21T01:44:00.006+03:00

Ти казваш, че ме обичаш.

И толкова силно го твърдиш, и толкова дълбоко си вярваш, че сигурно и аз ти вярвам на някакво ниво.

Но аз не затихвам.

Мога да се кротна, да съм твоя, да съм с теб, но вечно търсещата ми душа ще изисква и още, и още, и още. Ако не предложиш повече.

Не мога да принадлежа изцяло на мъж. И на жена не мога. Мога да имам към себе си единствено принадлежност. Не ми се сърди, такава ми е природата. Аз мога да не съм с друг, но и твоя няма да съм. Никога напълно. Веднъж може би бях. И за малко не изгубих себе си. Оттогава какво стана, не знам, но започнах да се пазя. Развих механизъм, рефлекс, както искаш го наречи, да мога лесно да си тръгвам. Дори с теб, толкова невъзможно и възможно в същото време мой, толкова пленяващ ме, но и на моменти отдалечаващ ме от себе си, аз мога всякак, но... не мога без себе си.

Казваш, че съм дива, неукротима, а в същото време съм толкова тиха до теб и само понякога, само понякога буйствам, тогава, когато имам нужда да наложа себе си.

Всяка търси идеалният за нея. За мен идеалният е може би, само може би, невъзможният мой. С тебе съм, но не ти принадлежа изцяло, щом още имам и за себе си. Често съм се питала- " А мога ли без теб?" и плашещият отговор, който изниква пред мозъка ми е, че мога. Не, че не те обичам. Напротив. Наистина те обичам. Просто съм такъв човек.

Веднъж се изгубих. И после хиляди Луни и Слънца се намирах. Не ми се сърди, такава ми е природата- своеволна, независима, упорстваща, неукротима. Дали...

Аз винаги ще гледам хоризонта. И винаги ще чертая своя път сама. Там някъде, из долините и възвишенията на своите емоции, накрая ще бъда сама. И поради това- силната аз.

Не се плаша от това. Когато човек си знае съдбата, когато я усеща на фона на милиони интуиции, той е подготвен. Без страх. Не мога на всяка цена да съм с някого. Не се сърди. Наистина те обичам. И наистина мога без теб. Ще ми е болно, ще ми е тъжно, ще пролея и някоя сълза. Дали....

Обичам те, но обичам и себе си. Тогава, когато се почувствам застрашена, оронена, наранена, тогава ще се затворя в себе си и само ако, ако поискам, тогава ще изляза от черупката си и ще се отворя отново за тебе.

Често съм се питала какво ме оставя при теб. Мога да имам хиляди други, а мога и сама, а по тръненият път, който съм поела с теб и, за който не желаеш да говоря, аз още съм с теб. Обич ли е или пристан , или и двете? Понякога и аз не знам. Удобен си ми. Но явно не е само това, щом ми трепери за тебе. Чувствам се свързана. Чувствам се обичана от достатъчно силен на мене човек. Моля те- само за едно- не ми се подчинявай, за да остана с тебе....

И все пак.... обичам те!

Сърцето си да ти дам. На тебе!

2010-09-14T01:34:00.003+03:00

Аз смея да се изправя пред себе си в цялата голота на сърцето си и да ти го дам. Не, заради теб, а заради собственият си избор. Да се посветя. Да бъда. Пулсираща. В действия и в думи, да се разголя пред теб. Заради пулса на сърцето си. В толкова кърваво обагрено. Да приема. Това, което ще бъде дори неприемливо. Има ли такова или са просто факти, обстоятелства, отекващи в нас?!

Аз смея да се открия пред теб и да поднеса на коленете, в ръцете си един пулс- ще оцениш ли, че пулсира за тебе? И да не би, пак ще съм доволна от свободата на избора си. Не го правя заради тебе или, заради нас, а заради себе си. Чувствам се, в този момент, тази нощ, как свободна се чувствам, че мога да пусна сърцето си в неговият неудържим бяг, в неговите избори и въжделения. Как свободна се чувствам....

Никога няма да разбереш как за теб горях, защото никога не го показах. И не от страх, а , за да предпазя сърцето си.

Виждам как другите падат пред мен, като омагъосани и се забавлявам с това. Виждам как не си ми отдаден по начина , по който аз бях и летя. Нужно ли е , щом те обичам и за двама ни?

Нужно ли е тогава, когато съм избрала?

И да не оцениш, аз ще знам, че доброволно съм пожелала.

Сърцето си да ти дам!

Само любов достатъчна ли е, за да не ми липсваш днес?

2010-09-13T21:46:00.004+03:00

Само любов достатъчна ли е?

За да оставя сърцето си, спокойно да бие, когато знае, че твоето не принадлежи изцяло?

Само любов достатъчна ли е?

За да се взирам в очите ти и да се самозаблуждавам за теб, че си принадлежим? Наистина ли? Хахахахахахахах- как тъжно ехти ироничният смях, как горчи.

Само любов достатъчна ли е?

За да мога да продължа с теб цялата аз, когато ти не си целият към мен.

Само любов достатъчна ли е?....

ДА!

Но тази вечер не ми липсваш.

Тогава, когато съм се посветила на това да възстановя себе си до теб, да намеря себе си в своите приоритети и лоялност, не ми липсваш. Не искам да те виждам, не искам да те чувам, не, защото съм по- различна към теб, а ,защото сега съм си по- важна. Сама на себе си. Въпрос на оцеляване. а аз винаги повече себе си ще съхранявам. В мен е моята сила,която не мога да обезлича, пренасяйки я в жертва на теб. Мислиш, че ме владееш? Не. Мислиш, че съм родена за любов? Да. Но, когато съхранявам себе си, поела по пъта на заблудата, никой и нищо не е по- важно от това! Дори заблудата.

Пак те обичам, но не мога да ти го кажа в този момент. Защото не го чувствам приоритетно. Чувствам се дистанцирана, далечна, самосъхраняваща се, прераждаща се.

Защото аз винаги ще бъда по- важна за себе си. За да мога да съм с теб.

Аз мога и без теб. Мога всякак. Но, за да съм с теб, аз трябва да съм себе си.

Като тази вечер. Затова- не ми липсваш днес.

Когато обичаш и ти

2010-08-27T23:05:00.005+03:00

Тази вечер ми се пие. Неистово! Водка с тоник, разбира се.

Чух се с приятелите ни, при които толкова пъти пиехме. Помниш ли, опитвах да укротя косата си в нещо подобно на конска опашка, сядах в скута ти, облягах се на теб и ти всеки път ме загръщаше със себе си. Никога непречещи си, взаимно допълващи се. Колко много, много ни се радваха- идеалната двойка, чудесното допълване, колко спокойно ни беше пред тях. Тях, които знаеха за нас. И още знаят.

Сега ми се пие. Така точно, както пиехме при тях. Потапям се назад, плувам по гръб. Когато отивахме там, когато бяхме едно, само двамата, а и едно пред другите. Помниш ли, колко ни се услаждаше?;)

Усмихваш се. И аз се усмихвам, погалвайки времето тогава.

Пие ми се. Неистово!

Аз- водка с тоник, ти- ракия.

Те се усмихват.

Как да ти благодаря за тези моменти тишина със себе си и с теб, сред другите и въпреки това толкова вглъбени в себе си, в нашият си свят.

Толкова спонтанно създаден. Тогава, когато ме целуваше пред тях и обгръщаше с ръцете си. Такъв, какъвто никога не са те виждали. Нито пък мен.

Как се озовах със теб. Ти- толкова първоначално различен от мен. Аз- толкова еднаква на теб, но без преструвки, само с обич, действия и думи. Толкова мисли препускат в главата ми тази вечер, когато бедрата ми шепнат- за теб....Зова те с цялото си същество- усещаш ли ме през разстоянията, чуваш ли пулса ми, слушаш ли сърцето ми и знаеш ли, че този ритъм е за теб, за теб, за теб....

Че всичко, което правя, е за теб, за нас, но преди всичко за теб, защото ми доставя удоволствие да ти доставям удоволствие.

Да съм свободна, първично истинска, открита, лекокрила, въздушна, когато съм в прегръдките ти и оставям парфюма си да попие в кожата ти. Досега аз попивах парфюми, сега ти попиваш моя, дамгосваш се с него, без да тежи. Знаеш ли.... красиво е, когато осмисляш живота си, споделяйки го с другият. Когато изпълваш своите дни и с неговите вълнения, когато.... обичаш и ти.

Илюзии, невъзможности и аз по средата

2010-08-21T21:59:00.007+03:00

Понякога се ненавиждам за способността си да мисля. Особено, когато мисълта води до осъзнаване, което не бих искала да осъзная. Камо ли да приема.
Както тази вечер.

Когато напълно, всецяло и всепомитащо разбрах най- сетне, със цялото си емоционално, но този път и разумно същество, че за нас двамата няма път напред. Само че, месеци, месеци наред, не бях готова да го призная пред себе си. Не, не да го призная, а да го приема всъщност. Въпреки, че разума знаеше от самото начало на " връзката".

Сърцето, душата или съществото ми в своята мистика вероятно се е досещало. Но разумът осъзнава винаги по- натам нещата. Не по- късно, а по- натам. вероятно тогава, когато трябва. А приказката е била вече написана из недрата на душите ни. Моято го знае, за твоято не знам. Може би си вярва. Поне по думите ти с такова впечатление оставам, но знаеш ли... сърцето ти знае.

Да, ние си приличаме. Ние сме частите на цялото, които, може би, в друго време, на друго място, при други обстоятелства, биха били това съвършено почти цяло. Неделимо, всеизграждащо, въздигащо, тласкащо напред, допълващо се, синхронизирано, без нарочното нагаждане и принудителните компромиси. Ние с теб, като едно, сме съвършени. Без почти. Но и без бъдеще.
В несъвършеният ни свят, няма място за съвършеното. Няма място и за нас. Поне, не открито. Какво като те обичам? Какво като ме обичаш?
Може ли да има по- силно от любовта? Не, ако е тайна. Да, ако е явна.
Нашата е мистерия.

Понякога съм си мислела, че всичко е огромна любовна илюзия, в която вярвам като в реалност, изградена в главата ми. Сигурно в друго време, в друга Вселена, в друг свят, който нарекохме " Наш", това всичко е реалност.

Но, знаеш ли, въпреки, че не обичам да парадирам с връзките си и предпочитам те да бъдат скрити за околните или поне неясни, то се хващам, че има моменти, в които съм искала и искам да мога открито да те хвана за ръка. Да танцувам с теб, не за теб на приглушената червена светлина или по пълнолуние в нашата стая, а с теб. Да те хвана за ръка пред другите, да изкрещя на света, че сме заедно и да съм дяволски щастлива от това. Да бъдем на разходка прегърнати по светло навън или да сядам в скута ти, докато паркираш колата.
Но в нашите отношения не говорим за това. Тихомълком сме се разбрали, че не може така.

И сега, когато за пореден път си задавам въпроса " А има ли смисъл, това ли искам?", аз знам едно- смисъл има. Засега това ми е достатъчно. Но един ден, когато ще обърна посивелите си вече коси назад и ще изпълня очите си с премрежените стаени сълзи на спомените, ще се запитам пак- " Струваше ли си да се обрека?" и сигурно ще знам правилният отговор.

Сега, това, което знам е, че аз те чакам, както ти обещах. Аз те пазя, както се врекох. И мълча. Говоря само със себе си и с най- посветените за теб. И се питам обаче- " А занапред ще бъдем ли?". Не.
Не, по-различно, отколкото е сега. Все така сложно, когато не се виждаме и все така пленяващо- наркотично, когато сме заедно в откраднатите ни минути наслада и свобода. Две изгубени Души намерили себе си. Или две напълно изградени индивуалитети, напаснати перфектно, без предварителни корекции. Просто късмета на сглобяемата мозайка, в която откриваш точно онзи ключ, сред хиляди други, който може да те отключи. Ти си търсил много. Може би и да си имал други подходящи ключалки / по типа на универсалните ключове/, но аз не съм такъв откривател. Намерих те, противейки се на случайности. И ми пасна. Както и аз на теб. Но аз не съм от универсалните. А дали това не са илюзии?
Наистина ли сме щастливи? Да.
Наистина ли това искам? Не знам.

Може би сега, но не и занапред.
Защото знам, че ще остана твоя, ако остана при теб, и, докато ти имаш всичко в мое лице, аз винаги ще имам половината. Защото си разделен. Приела ли съм те такъв? Да, но се самозаблуждавам, защото извън илюзията- не съм. Не искам да те приема такъв. И сега много ме боли да призная това на себе си. Толкова ме боли от осъзнаването, че ми се плаче. А нямам право да нарушавам вече изграденото ти щастие. Ти наистина си щастлив. А аз не губя себе си в тебе, защото нямаш право на претенции към мен. Знаем- проявиш ли ги, ще си тръгна. Но ти имаш мен изцяло.
А аз нямам теб. И, в каквото и да се опиташ да ме накараш да вярвам, ние не си принадлежим.
Не само според общоприетото, както си мислиш, в което аз не вярвам, но ние наистина не си принадлежим.

Аз все ще те чакам.
За да стигнем до съвършенството си.
А то е, когато сме тайни.
Ако сме явни, на погледите на всички, на ежедневието, на някого от нас ще му омръзне и ще си тръгне.
Разбираш ли- ние сме съвършени, защото не сме ежедневни.
Не ме карай да вярвам, че можем да бъдем заедно.
Не можем. Просто не ме карай да вярвам, защото наистина мога да го направя и тогава ще е страшно.

Това настрани. Сега се питам само едно- има ли смисъл да продължавам? Превръщат ли се илюзиите в реалност някога?

А те виждам, че ти наистина си вярваш.
Аз също. Но, реалността е, че съм жертвеното агне.
Това е осъзнато.

А, докога ще съществувам в илюзиите си, реално вярвайки в тях? Имам ли смелостта да си тръгна, недоизпила най- сладкото на болката от съвършенството?

Не съм готова. Да си тръгна, да се сбогувам с красивото, с неизживяното, за което сляпо продължавам да вярвам, че има какво да предложи от себе си, докато не се наситя. Не е лесно да станеш от масата малко гладен, когато се услажда и искаш да си сит.

А после колко ще се ритам.....
По дяволите, съзнателните избори и слабостта на човешката природа.
Или пък силата на доброволно избраната болка и жертвеност.

Господи, дано си струваш жертвата и греховете!
Защото смятам да имам силата, за да нося подобна любов на раменете си.

Понеже ми липсваш...

2010-08-20T13:37:00.005+03:00

Ще гледам, ще гледам белият лист или светещият монитор, заобиколена с мислите си за теб. Мисли или спомени- понякога бъркам понятията, като онези обсебени личности, които преливат своят свят в околният, и последният спира да съществува реално в главите им.

Ще гледам и ще се чудя как да започна. Да пиша. И да започвам ли всъщност? Могат ли думите да експресират най- добре, най- точно, най- пълнокръвно, да пресъздадат, да облекат Душата и ритъма на сърцето в себе си и да забият точно така, както него навън, за да усетиш. Отдава ли се? Ще ми олекне ли?

Да стана цялата разказ, от пурсиращи тахикардично думи, къде в правилен, къде в аритмичен ритъм, да кънти, да отеква олекващо ми, честотата на всяка дума, да се вижда цвета, в който се обагря, докато пулсира и не спира, и не спира и как всяка мисъл води до следваща, до по- следваща, като ДНК верига на многомислието, винаги навързано или привидно разхвърляно, но някак си пак свързано, като верига на обичта. От която всичко се заражда и всичко възкръсва, непитайки те искаш ли, не ли, поради що става така. То е като закодирано. Като образа ти в мен. Закодиран по мое желание.

И все напомня за себе си, назависимо от моето желание. Но приятно, ненатрапчиво, изгарящо, подбуждащо и само понякога, само понякога достатъчно смазващо. Тогава, когато най- много ми липсваш, защото най- добре осъзнавам, че не мога да те имам, поради хора, разстояния, обстоятелства или пък нещо друго, причини за нас все има.

И , когато така напомняш за себе си, започвам да се чудя как да разтикам буцата в гърдите си. Да знаеш, че някой те обича, че двамата сте щастливи, когато сте заедно, намерили себе си и в същото време, когато поглеждаш до себе си, него го няма. Това да осъзнаваш с помитаща му недоумителна сила, е тягостно за изпитващият го.

Не, защото така иска, а, защото така се налага. Един невероятен парадокс на играта, наречена Живот. Срещаш някого, от когото си част и двамата заедно цяло едно, а той или ти не можете да останете при другият не, защото любовта е слаба, а, защото обстоятелствата се прекалено силни. Но въпреки тях има любов. Особена, тайна, скрита, странна, неразбираема за други- любов въпреки обстоятелствата.

Но пък ние си го избрахме , нали?

Не, че това намалява онази болка, която се присеща да извика за себе си. Все така пулсиращо и кърви. На струи. Разпръсква край себе си чувства, кръв, ритъм, вопли / сигурно някъде от дълбокото вие, щом така ечи и кънти/, изстисква сърцето ми, заливайки го в кървавите локви на себе си, ръчка душата ми и понякога ми се струва, че иска да я удуши. Не остава спокойна. Няма укротяване. И боли. Понякога нощем като че ли най- често, през денят цветовете са прекалено много и тя / то се разсейва с пъстрота. Но настане ли заник..... ех, тогава се почва люта борба , макар и понякога. Но достатъчно.

Със спомени, спомнени с особена тъга; с носталгия и неизмерим копнеж ненаситен, който от прекомерното си желание се сгърчва в странни форми на неудовлетвореност; Душа, която си умира сякаш от кеф да фучи из мен, да се блъска, да вика за себе си като недоволно дете, да вика за твоята; мисли, които ще се изпотрепят в дивият си бяг из мене към тебе, да те привикват мислено, да ми напомнят за тебе, да се впиват по съзнанието ми, за да предвидят занапред. О, ужас направо!

А аз, в себе си свита, отпуснала пораженски рамене, ги оставям да върлуват. Как да ги спра? Има ли смисъл? Нека се налудуват и ме изпият до последната спомнена капка, аз така и така няма да спя. То как да заспиш, когато някой с тебе пирува садистично, а мазохизма ти прелива да го гощава.

Трябва и през това да се мине.

През безсънните нощи, в които усещаш гърдите си тежки, в които ти е трудно да преглъщаш спомени, едни особени нощи... понеже ми липсваш.

Най- горестно, най- осезаемо, най- бушуващо- раздиращо в мене си, ти ми липсваш. Не, че ми тежи да те нося в себе си, просто понякога всичко отвътре се чуди накъде да поеме и този товар тежи ли всъщност. Две душевности в мен, а моята дълго време бе егоист сам по себе си. Сега обаче прегръща идеята малко по малко да приеме и друга душа до нея, да я подхване за ръка и да изградят нов свят, като най- доброто от двете. Но втората Душа, се нуждае от изконните си енергии. Тя тръгна заедно с извора тебе на много далече. Никой обаче не каза на моята Душа, че втората ще остави място до нея, на което никой да не може да седне и от време навреме ще я навестява. Никой. А моята, лоялната такава седи и чака, стиснала зъби и само понякога вика другарчето си. Но пък като завика, що пластове многопластови се раклащат. И, колкото и да се опитвам външно да се усмихвам, едно ме натъжава- ти ми липсваш, а Душата ми страда и не мога да намеря лекарство или по- скоро не искам или не знам, за да й помогна.

Та понеже ми липсваш, да те питам- Кога ще се върне Душата ти?

За да не чувам поне една нощ в главата си виковете на малката....

Моята любов я има

2010-08-12T11:04:00.006+03:00

Някак интересно се чувствам.
Досега не ми се беше случвало в любовта си да съм странно спокойна, странно уверена в себе си, странно доверена на тебе.

Не те питам излишности, знам за другите преди мен, знам, че с някои от тях може би отново контактуваш, но не ме интересува.
Защото знам, този път наистина знам, че си наистина с мен.

Вече не говориш за нея, но и да би, аз пак щях да те изслушвам, така, както преди.
Този път хладно спокойна, съпричастно съчувстваща, тихо изслушваща. И тук за нищо няма да попитам. Ти имаш нужда да говориш, аз да мълча. Ще те слушам, за каквото и да ми разказваш. С теб винаги си говорим отлично и винаги разнообразно. Ти умееш да говориш, аз да пиша. И в това ще допълваме дните си разделени.

Може би ще мечтая за стара веранда, красив залез и много зеленина покрай мен. Подтичащи крачета, топъл глас, изпълващ мелодично въздуха с " Мамо", ти до мен на люлеещ се стол четеш, докато пиша до теб.
И да, няма да стане- ще липсва важен елемент в картинката. Точно ти. Всичко останало ще бъде така, но без теб. Такъв е животът ни, нали?!

Този път съм силна в любовта си. Любов, която не зависи от твоите настроения, нито от моите, защото е наистина любов, а не променлива на времето или емоциите. Онази любов, която е сама по себе си. И поради това- съвършената. Нашите отношения далеч не са такива, дори са странни, сложни и преплетени илюзонно- действителни. Всъщност трудни са за описване. Но моята любов я има. Силна, спокойна и непоколебима.
Тя не зависи от теб , или от мен- там, където се е появила, се разлистват градини с цветя, които не увяхват и посети семена, които ще носят своето име.

За да ни има, да ( се) чувстваме, да ( се ) случваме.
Моята любов е моята сила.

В лудостта ти ще те следвам

2010-08-11T20:54:00.005+03:00

В очите ти маслинени,
ще прочета лудостта
на времето и годините,
на зрелият опит,
изпатил, изпитал,
достатъчно луд, ненаситен
и ще поискам,
в лудостта ти
да те последвам
завинаги.

Както животът си грабнал,
както животът иска те,
пред мен притихнал
застанал,
въпреки годините,
до мен, със мен, в едно,
до теб съм аз,
следвам те,
предизвикваш ме,
гледам те,
усмихваш се,
искрят очите ти
и в тези искри
потапям очите си,
протягам ръцете си,
да полетя със теб,
да поискам теб,
моята лудост, чрез твоята
да намери проявление
онова, истинско,
толкова стаявано,
пред теб показано,
на теб разказано.

Ще те следвам,
ще ме следваш,
ще летим,
в лудостта си
пак ще бъдем двамата.
Твоите очи до моите
по път един.

Не искам да забравям

2010-08-06T20:27:00.005+03:00

Мислите ми за нас се надпреварват една през друга. Събития и разговори. Най- вече думи, жестове, погледи, страст. Толкова силно се прескачат, че се преплитат в едно, сливат се, изригват, бушуват, премятат се, не кротуват, преливат се толкова мощно и се навързват така логично, че питам се- " Всичко това ние ли сме, бяхме, премина (х )ваме и ще бъдем?"

Това време, през което бяхме с теб, сякаш беше приказно. Не само, като изживяване, но и толкова неусетливо минало. Толкова неусетливо, сякаш само няколко дни бяхме заедно. Кога станаха месеци?

И, сега, когато неистово ми липсваш, понякога се питам- " А беше ли истина?", " Случи ли се или е спомен в главата ми за някакъв месец назад, за малък отрязък от време?".

Страх ме е да не забравя, когато си далече. И, понеже ме е страх, дърпам спомените ни все по- близо до себе си. Заравям се там, когато ожаднея за тебе, което е почти постоянно или поне с плашеща за мен честота. И жажда да мисля за тебе. Аз, която не обичам спомени, сега живея с тях. Поредната ми житейска ирония. И, макар да те виждам електронен формат, и макар да чувам гласа ти, знаем, че не е същото. И, макар да продължаваме и през това препятствие двамата, да сме заедно, сега, сега, когато те искам до мен, ти си далече.

И аз си придърпвам спомените, спомнени с носталгия за приказното ни време. Заедно. Там. Този път не искам да забравям. Искам да помня, да помня толкова много, защото не знам какво ще имам утре насреща си. А подобна магия, не бива да се забравя. Едновременно все още в началото и в същото време и краят да дойде, все ще бъде хубаво спомнено за прекрасно преживяно. Толкова е пълноценно. И всеки път, всяка среща, всеки стон, завършен до съвършенство. Не нарочно търсено. От нас извиращо, ние двамата намерените.

Не знам къде ще му излезе края, но и за първи път не мисля за това. Каквото стане, както казваш често- сега сме заедно, нали?:)) И някак странно свързано си принадлежим. Толкова странно, колкото, че имахме себе си в принадлежимост на другият, която бележи и дните ни днес. И за утре. Кой знае докога. Не питам дори. Нито тебе, нито себе си всъщност.

Но искам да те гушна. Да те облегна на гърдите си и да те слушам как говориш, завирайки се в мен, внимавайки да не ми тежиш. Как не разбра, че нямам против да се отпуснеш на мен, не съм толкова крехка, за да ми секнеш дъха. Просто обичам да те чувствам. И край мен. И да се гуша в теб. Какъвто си огромен, аз свита върху теб, като котенце.

И да те целувам, и да те глезя, и да се грижа за теб.

Искам сега ,точно, всичко онова, през което преминахме. Толкова неусетливо приказно. Наистина ли извървяха толкова път една до друга и вплетени, и търсещи се Душите ни? Кога беше това време? Кога минаха дните?

И бяха ли дни, или мигове?

А спомените ми разказват приказки.... Аз те чакам, загърнала се в тях.

Реална виртуалност

2010-07-27T14:42:00.003+03:00

Образа ти от пиксели ми се усмихва насреща. Чувам говора ти, онзи твой топъл глас, модифициран от микрофонното звучене. " По- красива си на живо". Усмихнати пиксели.

И ти. Никога не съм харесвала изкуствени работи, а сега това е единственото, на което се радвам, виждайки те в екрана. Виждам те как се протягаш. На забавен каданс. Към мен. През разстоянията. Колко си липсваме ли? Докато се виждаме? Колко се искаме ли? Когато се нямаме?

Неусетливо се събличам. За теб. Като рефлекс, закодиран в тялото ми. Защото го искаме. И го нямаме. Изкуствено, виртуално. Докосване в мислите. Усещане чрез спомените. Микрофонът накъртва. Гласът ти е дрезгав. Прокашляш се. Чувам ли стоновете или те са в главата ми? Аз ли простенвам? Не мисля за това сега, когато свалям от себе си червеното. И то е за теб. Любимото. Предизвикващото те матадорско.

Пулсирам.

Виждам те. Не ти стига гласа за думи. Долавям, извивайки тялото си.

Шепоти, шепоти, докосвания. Виртуални.

Затварям очи. Виждам в тъмното.

Онова място, където сме двамата.

Където съм в обятията ти. Стенеща, извиваща тялото си към тебе, поднасяща ти наслада, поднасяща ти себе си. Твоя съм в ритъм и пулс, в сърцето ти. Човъркам си там, докато си в мене, докато усещам как ускоряваш ритъм, как ме завърташ около себе си.

Отварям очи. Екран, виртуално, пиксели.

Чувам. Как желаеш. Как копнееш. Усещам.

Как липсваш.

Реално.

Ти не разбра...

2010-07-14T18:39:00.006+03:00

Повиших ти тон.

Не трябваше така, но го исках. Имах нужда да закрещя, но се овладях с едва няколко октави по- нагоре. А исках да викам. От нечестността. Какво толкова ти поисках?! Не месец, не седмица, не уикенд. Само някакви си 24 часа.

Преди седмици.

Ти обеща.

Аз държа.

Сега се отмяташ.

На мен ми идва да крещя. Да хвърлям, да чупя, да вилнея, да трещя така, както само аз умея.

Но ще изглеждам несериозно истерично, а се опитвам да ти обясня.

Когато обещаеш, трябва да застанеш зад думите си. Обещанието е най- сериозната проверка на това доколко държиш на себе си вербално и доколко на другият, отговорно.

Ти пое тази отговорност, макар и хилядократно да те питах- Ще можеш ли? Ще можеш ли?

Ти каза- Да.

Обеща.

А сега се отмяташ.

В последните часове преди края.

Несериозно е това, а се опитваш да ме накараш да вярвам, че те изнасилвам.

Защо? Как? Ти мислиш ли какво изричаш?

Нима не разбра, че се боря за онова щастие, което единствено ми се полага и ми остава да взема от тебе. За друго карах ли те да даваш обещания? Толкова висока ли ще е цената, която трябва да платиш? А за това, че 6 месеца аз горях ежеминутно на своята клада, запалена от теб и подкладена от мен, оплаках ли се някога?

Ти не разбра, нали ?!

Един ден да почувствам, че си принадлежим и една нощ , за да се събудя до теб.

Преди да си тръгнеш, а аз да те пусна на твоето пътуване за твоето щастие. За да тръгне всеки по своят път.

Как можеш да твърдиш , че ме обичаш, когато постъпваш несериозно?! Защо си изненадан, че ми идва да викам, когато знаеш, че отнемаш от мен. Отново. А аз беснея, защото трябва да се съглася. Твърде много "трябва" се събраха напоследък.

Аз просто исках да се събудя до теб.

А ти не разбра....

Сбогом, мой човек.

Нежно

2010-07-11T23:23:00.005+03:00

Ще те целуна толкова нежно, както пеперуда кацва пърхащо лекокрило на цветно листенце. Вдишвайки аромата ти така, както бих заровила носле с пълни гърди в жасминов цвят.

Ще погаля кожата ти леко, като морски бриз, докосващ тяло ти тогава, когато си излязъл от водата. Настръхваш. Приятно. Чувстваш. Лекота.

Ще се взра в очите ти така, сякаш са моята Вселена, чиито звезди мога да гледам с наслаждение, разказвайки ми за други светове. Толкова магично мистични, колкото е нашият таен свят.

Ще разроша косата ти леко, така, както вятърът те гали, когато се заиграе нежно покрай тебе.

Ще те обгърна с тялото си така, все едно съм най- удобната дреха, която носиш с наслаждение.
Ще те потопя плавно в прегръдката си, все едно съм водата, в която желаеш да плуваш леко, отпускащо, отморяващо, презареждащо.
Ще ти шепна дрезгаво тихичко, спокойно, за да сваля напрежението от теб, докато разтривам силните ти рамене, поели товара на света върху себе си. А този товар, знам, понякога, макар и рядко, ти тежи.

Ще се преродя в това, което поискаш, с кодова дума Нежност. Да те обгърна, да те потопя, да те накарам да се отпуснеш леко в мен, на гърдите ми, в обятията ми, в устните ми, в тялото ми, в душата ми. Нежно. Не винаги, а само тогава, когато трябва да уравновеся твоята мъжественост.
Пред мен можеш да покажеш слабост и аз няма да се присмея. Дори да не си свикнал още, ще те науча и на това.
Защото в природата трябва да има равновесие.

Ти пак си бъди мъжествен, Аз тази вечер ще съм нежна.

До теб, пълноценна.

В очите ми докосваш душата ми

2010-07-03T18:25:00.005+03:00

Спазъм. Спазъм. Туп- туп- туп. Спазъм.

Усмихвам се. Усмихвам се.

Наблюдавам те с очи , проследявайки те, следейки те, както котка жертвата си- открито, тихо, лежерно понякога или мързеливо, но дори тогава нащрек.

Усмихваш се и очите ти стават още по- кафеви, още по- игриви, още по- пламтящи дяволито.

По дяволите.

Спазъм. Спазъм.

А съм с теб.

Радвам ти се.

Как може и тогава сърцето ми да се свива- колкото повече, толкова по- широко се усмихвам.

Ти не разбираш.

Понякога ми се иска да се наместя в главата ти и да се погледна през очите ти, с твоето съзнание. Какво виждаш в очите ми, в погледа ми, в усмихнатото ми към теб лице? Какво се правиш, че не виждаш? Погледни в очите ми!

Какво виждаш там?

Правилното ли е?

Сигурен ли си?

За тялото ми знам, там те усещам, най- добре, когато си в мене или, когато ме докосваш от разстояние с енергията си. Но очите. Виждаш ли през тях, отвъд тях? Имаш тялото ми, а , знаеш ли, че докосваш и душата ми?

Ще те попитам. Трябва да знам и знам, че ще чуя истината.

Спазъм. Спазъм.

Проклети коронарии, защо се свиват. Кръвта ли не им стига или сърцето ми просто го боли.

Нали е мускул. Понякога и той исхемизира. Тогава, когато кръвта се отдръпне от него, защото е на прекалени приливи и отливи към теб. Идва, залива те, отдръпва се.

Иска да те удави в ритъма си, не смее, иска да се разпулсира силно, не смее, за да не те нарани и наранява себе си.

То па бива мазохизъм.

Господи, как се усмихваш.

Гърлено- тихо.

Спазъм. Спазъм.Спазъм. Понякога ме боли. Надвисва смътно чувство ( или предчувствие) като за нещо изгубено. А ако знаех, ако бях сигурна, че ще си останеш до мен, дали щях да имам тези спазми, дали така смело щях да изпивам от миговете ни заедно, да се потапям в тях, да се наслаждавам, да се къпя в емоционалната им наситеност, дали щях да ти кажа всичко, което казвам сега, дали , дали... ох.... спазъм и разтуптяване...

Усмихвам се.

А колко спазми струва тази усмивка. Знаеш ли... ще те питам...

На лунна светлина

2010-06-26T22:17:00.003+03:00

" Няма нищо по- прекрасно от голо женско тяло, обляно от лунна светлина. Тяло, в пет сутринта, което наблюдаваш тихо как нежно и спокойно спи"

Помниш ли думите си?

Когато ми ги сподели със зареян в далечината поглед.

Когато чувах тихото ти дихание, което подплътяваше шептящият ти глас, галещ слуха ми така, както тогава ръката ти се разхождаше по бедрото ми.

Помниш ли Луната?

Как ни гледаше, докато шептеше...

Докато шептеше...

Лежа, обгърната в сапфирено нощна тишина до тебе, в тайната ни тиха и греховна стая, докосвам те с тялото си, разхождам пръстите си по тебе, взирайки се в очите ти, в които се отразява лунната светлина. В тези тъмни, дълбоки като езера очи, в които се взира моята пъстрота.

И мълчим.

Тяло до тяло, топлина до топлина, преплетени в единна енергия, подплътена със светлина.

Заспиваш тихо, докато се взирам в гърдите ти, във волевата брадичка, в затворените клепки, в силните ти топли ръце, които търсят тялото ми в просънен контраст на твоето.

Мляко с шоколад.

Пие ми се точно толкова сладко, колкото е времето ми с теб, от което искам да пия до премаляване, до накъртване (а знаеш, че не съм по сладкото, но от това бих се упоила без насищане, сякаш съм с милиони рецептори за теб, които нямат удовлетворение, във вечна жажда за тебе...)

Слушам те как ритмично дишаш, усещам как ме придърпваш полусънено до себе си, до кожата си, винаги толкова топла, в констраст със студената моя. Сгушвам се тихо, потъвам в аромата ти, като на бебе, а искам да те гледам.

Но съм непривично смълчана и не смея да шавам ( а знаеш колко щъкам покрай тебе, докато ти лежиш непоклатим като скала и аз се качвам по тебе, забавлявайки се с това как никога не мога да се кротна и съм в постоянно движение. Все ми е било интересно- когато сме седнали, ти шаваш непрекъснато, а аз съм в затишие, но, когато сме легнали, ти не мърдаш на милиметър, докато аз скачам непрекъснато) .

Искам да се влея в тялото ти, да потека с ритъма на сърцето ти, да се разтворя в тебе, да те напрегръщам до обгръщане и все не ми стига. Наричаш ме " глезла", докато се смееш, защото това ти харесва. Помниш ли, за първи път ти харесва някой да те гушка, да се завира палаво в тебе, а ти толкова отричаше ласките...., докато аз съм родена за тях.

Обикна ги, липсват ти, говориш за това, но сега мълчиш, завит със мен, до мен и сред нас- светлинно лунна тишина ( а знаеш ли, че съм запомнила колко обичаш голо женско тяло на лунна светлина...)

Отваряш очи.

В които се взирам със своята пъстрота.

Вече не дишам във ритъм.

Желая те.

Сега.

На лунна светлина....

Жива

2010-06-18T21:40:00.006+03:00

Искам очите ми да станат на понички. От взиране в пространството пред мен, от размазаният от сълзи поглед.

Господи, как ми се плаче ... до пречистване. До изкарване извън мен и разливане напред, да се оттече, да си върви, вместо да ми стържат клепачите на сухо и просто втренчени в далечината пред мен, където се взират в образа ти. Или в спомена за него. Прекалено размътено ми е да определя, а и не искам. Какво ме интересува кого виждам пред себе си, като искам да престана да виждам.

Искам да чупя, да крещя, да разхвърлям и помета всичко наоколо, за да изкарам болката от себе си и цялата тежест, която крепя на раменете си до самосмазване. Да я разпарчатосам около себе си, да скачам върху нея и да й отнема всяко дихание.

Искам да употребя сила, за да престана да се чувствам безсилна и безизборна, с опрян до стената гръб и то не за поредната гореща поза. Ооо, да, горещо ми е, но от безсилен гняв, от тихо бушуваща емоция, която се блъска в гърдите ми и иска да вика. Да разкъса тези гърди в опит да излезе / какво чакаш, че стоиш там, по дяволите, излизай, разливай, викай, тичай, каквото искаш прави, само не стой там така смазваща/.

Да плаче като дете. Само веднъж, колкото да отмие всичко от мен и после пак да пресъхна. Знаеш ли какво е да не можеш да го направиш?

Искам да се напия. Една нощ само. До пълна безпаметност. Да потопя жадните за показ спомени, да ги удавя, да ги виждам през мъглата на алкохола и да си мисля, че това е мъглата на времето, придаваща им сладникавата осанка на преживяно- изстрадано- надживяно.

Не , за да спра да мисля.

Три дена само искам- единият, ведно с нощта, ще пия. Колкото, каквото, без значение. Вторият с втората нощ ще спя- със същата безпаметност, с която съм пила. А може би и от изтощението на проляти сълзи, ако се завтекат проклетиите да потекат, за да ми олекне. Третият ден с третата нощ ще мисля. Или нищо няма да мисля.

Може би да реанимирам. До лъчезарност.

За да мога да те посрещна с нея, да те посипя щастливо и да си тръгна доволна, че не си разбрал и грам какви бури съм завихряла и потушавала в себе си.

Красива, без сенки в очите, без маска, с усмивка, толкова слънчева, че да те заслепи за мрака, който прикрива.

Живота по странен начин ми напомня, че съм жива.

Днес обичам да съм гола

2010-06-12T16:45:00.003+03:00

Обичам да стъпвам боса по хладните плочки, да усещам как всичко преминава от мен в земята и аз съм лека, въздушна и хладна.

Обичам да усещам косата си по голият ми гръб, докато обръщам глава настрани или се смея неудържимо- как се разпилява, как докосва кожата ми, как гали нежно, тихичко и пада на кичури по голите ми рамене, задържайки хладината в себе си.

Обичам да усещам хладината на сатенените си завивки, когато съм гола, мекотата, с която ме обгръщат, когато положа тялото си на тях и ги усещам галещи и ефирни. Сатененият чаршаф, който не се задържа на тялото ми, а леко се плъзга по кожата ми, карайки я да настръхне чаровно. Сатенената възглавница, на която полягат косите ми, ароматни и въздушни, в черен контраст с червенината на завивките или светлината им.

Обичам да усещам пробягващите слънчеви лъчи по кожата си, навсякъде открита, близващи парливо всеки сантиметър от нея. Лосиона, който втривам бавно, разтегливо, вълнообразно, освежавайки я, пазейки я, дарявайки я с влага и аромат. Бавно втриване за дълготрайно ухание. На лотос, пачули и мускус. Обичам да я усещам, как жадно поглъща всяка кремообразна молекула аромат и консистенция, как ги загрява и разтваря в себе си и наоколо. Как оставя дири след себе си и в мен.

Обичам да усещам капките хладка вода по кожата си, как обгръща, как се разлива, как потича по голата кожа, как оставя пръски, които блестят... до облизване, до ненапитост...

Обичам да се потапям сред плътността й, да усещам движението й покрай мен, когато плувам или сред въздушността на мехурчетата и ароматите й, когато съм във ваната.

Гола, първична, истинска.

Ммммдам... днес обичам да съм гола...

Неподчинение

2010-06-12T14:17:00.003+03:00

Как пък винаги става така? Едно и също, едно и също, едно и също.

Е, как да те обичам сега? Ми не мога. Не искам. Не намирам за нужно. Нито изграждащо. Опитах се. Влязох в едни отношения, които не са за мен. Връзка, която от самото си начало беше обречена и двамата го знаехме. Ти каза, че не се влюбваш. Аз също.

Ти се влюби месец по- късно. Аз- два.

Ти ме обикна. Аз не можах.

Ти се сърдиш, аз ти обяснявам, че това се задейства от само себе си, като защитен механизъм , ако щеш го разбери.

Има монети, в които съм ти бясна до неузнаваемост и точно тогава виждам най- ясно. Ако допреди това в мен са се къдрили розови облачета, точно, когато погледна към земята, виждам, че времето си е тихо, спокойно и просто. А простото е, че не мога да обичам някого повече от себе си. И да опитам, ще е заблуда. Някаква илюзия, в която да се самонакарам да живея, но до време. Мога да се привържа, да желая, да дам от себе си, да искам за себе си, но не мога да обичам и никога не съм го скрила.

Мога без теб, дори да те е яд за това, но без себе си не мога. Ако трява да избирам между тебе и мен, себе си ще предпочета. Моите цели, моите мечти, моите желания, моят път / не пречи да съвпада с твоя, но по собственият ми избор или стечение на обстоятелствата/, моето сърце, моята душа, моят светоглед. Ако щеш, егоист ме наречи. Няма да сбъркаш съвсем.

Не мога да съм покорна, трябва ми да съм независима- така подхранвам жилите си. Ти искаш съобразяване с теб, да съм само твоя и аз съм. Но бунтовната ми душа не можа да се научи да се подчинява на чуждата воля. Камо ли пък да иска това.

Мога да съм привързана към теб и да ми е мъчно за хубавите ни моменти, мога да ти давам от себе си без проблем, да се жертвам, да ти се отдавам, но не и сърцето си така, както ти го желаеш. Съобразявам се, но не до безкрайност.

Защото знам какво аз заслужавам.

Да съм цялата в себе си.

Най- интересните хора винаги си тръгват

2010-06-08T15:19:00.004+03:00

- Не искам да заминаваш.

- Трябва, знаеш.

- Знам, но това не ми пречи да не искам. Няма да правя сцени. Знам, че мястото ти е там, знам защо го правиш, знам, че няма друг вариант, но, по дяволите, защо точно сега?!?! Не съм се наситила, не съм изживяла, не съм изстрадала, не съм.... достатъчно била с теб. Не е честно.

- Но е необходимо, а в живота това, за съжаление е над всичко друго.

- Роптая си само на глас. Няма да те спирам, ще те подкрепя, колкото и да ми идва да раздера себе си, колкото и душата ми да се гърчи, разпокъсвайки се на части и проклетите части да се сглобяват пак от самосебе си и пак да се разкъсва.

- Не говори така. Това не е краят.

- Това е началото на краят.

- Знаеш, че рано или късно всичко щеше да свърши.

- Нека да е късно!

- Не мисли за това сега.

- Как мога да не мисля, когато има толкова неща, които искам да знаеш, но нямам време да ти кажа? Как мога да не мисля за това, което искам да преживеем, а няма да можем? Как мога да не помня, да не ме боли от сладостта на миналото и обречеността на настоящето? Как мога да не мисля колко тежест ще се стовари на раменете ми, защото трябва доброволно да те пусна, за да ти помогна в пътя, по който е необходимо, както казваш да тръгнеш. Как, по дяволите? Толкова ли много порастнах, че да съм готова на такава жертва, на такава загуба, доброволно избрана???

- Готова ли си?

- Готова съм, защото те разбирам. Не искам да го приема, но и това правя. Не искам да те пускам още, не искам да те губя сега, когато те намерих , но и това се налага. Необходимо казваш. Ти си егоист. Необходимо е за теб.

- Разбери, краят щеше да дойде.

- Щеше. Някога обаче.

- Не мисли за него.

- И как да го направя това?

- Обичайки ме....

Обречеността винаги има смисъл

2010-06-08T12:40:00.002+03:00

А най- странното е, че с теб никога не загубих себе си.
В невероятна симбиоза, без взаимни промени, освен леки козметично- ментални корекции и то с видимата цел към извисяване, към по- добро, към по- високо ниво, без конкуренция, но с взаимното предизвикване на общата победа, в която сме двамата. Може ли две части да бъдат едно и в същото време уникално съхранени?
О, да, може!
А те могат и поотделно, пак свързани, въпреки разстоянията, въпреки обстоятелствата, въпреки всичко! Защото спомените на едно такова свързване не болят толкова, колкото държат заедно, неразрушими, всички интимни моменти наслада.
Такива спомени не се повтарят с друг. Те се изживяват истински веднъж!
Толкова кратко, но толкова наситено, толкова тихо, толкова тайно, че само преживялото ги сърце може да разбере, а тялото да помни... Всяка клетка е запечатала аромата, вкуса, мига на потапяне, ритъма на сърцето / чуваше ли се, въпреки стоновете на наслаждежние, които дори мозъка грабваше жадно?/, интимността, неделимостта, реалността- онази, която изградихме в главите, в телата си, но толкова истинска, толкова наша, толкова единна.
Такова едно никога не се дели самостоятелно. Винаги двамата си тръгват, но остават завинаги свързани. Те знаят защо.

Готов ли си да тръгваме, мой обречен свят?

Грешна съм

2010-06-01T15:05:00.003+03:00

В християнство съм родена, но въпреки всичко не си падам по него. И , макар поведението ми да не е израз на бунт срещу него, спрямо отношението си към тебе, обществото би ме заклеймило като грешница. Защото ( в абсолютното нарушение на 10- те божи заповеди):

1- За свой Бог, аз имам себе си и своят свят, с теб в него като лично отношение.

2-И те нося в сърцето си като скъпоценен кумир, като крехка икона, положена на съкровено място в моят храм, която обгрижвам с нежност, търпение ( доколкото мога да дам ) и внимание.

3- Изговарям за нас всичко толкова тихо, колкото изгрява слънцето и в душата си само, която говори с твоята... и с тялото. Но, за да не забравя съзнанието, да пази и топли горещите спомени, за които разказват мислите ми на тези след тях и стоплят с лъчезарността и тонуса си. Спомени, от които боли, когато се сетят за края. Но въпреки всичко, пазени като злато. Тези спомени няма да залича, защото не искам. И да, мазохист съм, който знае, че болката няма да облагороди, но искам да ги изживявам, когато те няма, не си до мен, за да знам, че във времето душата ми ще е разтворена към теб и така ще изживява онова, което по- дълго й се полага. Поне според мен. Дори да те няма.

4- Не помня деня на нашата среща, не помня и последващите откраднати дни. Не искам и да си почивам от тях. Помня срещите, теб, мен, нас.

5- Пренебрегнах семейството си заради теб, но без да им навредя значимо и няма да съжаля за онова, което изживях без капка гузна съвест. Не можеш да съжаляваш за неповторимите във времето моменти наслада, в които ти се е предоставило шанса да се потопиш, плуваш, тържествуваш и ти си се възползвал за себе си. И за после.

6- Убих до смърт, без възкръсване, всяка връзка с предишните и с онези, които предстоеше, за да съм твоя по твоята воля.

7- Позволих ти да прелюбодействаш с мен и да се потопя в тайните на греха ти, да го направя свой грях и да не изпитвам срам от това. Прелюбодействах заради тебе на работата си, на някои от принципите си, в някои отношения и на себе си, понякога с бунт, но всъщност желаейки го.

8- Откраднах от времето ти, от сърцето ти, но само онова, което доброволно ми даде, понякога и малко повече, особено от тайните ти. И ще продължавам да го правя, докато си с мен, позволявайки и на теб да крадеш от мен, без да съжалявам за решението си. Това е най- благородната кражба.

9- Лъгах другите за теб, за нас и нашият таен свят и ще продължавам да го правя, защото ти обещах да те пазя.

10- Пожелах теб, макар и да не ми принадлежеше. Пожелах живота ти, мислите, дните ти, дори и да си ми ближен, дори и да е само привидно, пожелах те и в това е най- големият ми грях. Както и твоят. Не ни тежи. Така се стараем. Тихомълком, до неусетливост за другите, бурно, когато е само между нас. Там другите нямат място. И нямат право на това.

Ще пожелая и да ти се обрека, така както ти, може би някой ден или никога вече, без значение е, щом вече съм грешница. За нищо няма да се покая! Аз си знам къде ми е кладата!

Грешна съм.

И нека да съм!

Все някога...

2010-05-27T22:48:00.004+03:00

Все някога ще трябва да си тръгнем. Един от друг, всеки в своят живот. Защото няма как да обединим отделните си животи, отделните си лица, отделните си характери в едно. Това би било твърде висока цена.

Какво ще правя със спомените? Ще ме завръщат ли към теб? Ще изгарят ли сърцето ми, прокарващо плахо, но сигурно в себе си и внимателно, пътеки до твоето, сега, тогава или някога? И защо всичко трябва да свършва, когато е толкова сладко? Къде е логиката? В предизвестеният край, но отлаган във времето? Ти казваш да се наслаждавам на момента и аз го правя, когато съм с теб. Но сетне, когато те няма, наслаждението е бавно измествано от въпроса за края. Знам, че ще дойде и това е все едно да знаеш , че все някога, наблизо може би, ще умреш, но да не знаеш със точност кога. Силно сравнение, нали? Но от всяка раздяла, чакана или неочаквана всъщност боли.

Няма как да не мислиш за това. Да предполагаш, допускайки слабост на мисълта за предизвестеност. Защо да съм с теб, щом знам, че край ще има? Мазохист ли съм или градя основите на някаква там сила?

И аз не искам да мисля. Не искам, когато не си до мен, а кой знае къде , там някъде, незнайно какво правещ/ мислещ/ казващ, не искам тогава да мисля за края и да правя догадки кога ще е Времето на раздялата. Истинската, необратимата, поемащата по нови пътища. За мен този път, с теб, е все още нов и толкова различен от всичко останало, че за момента неизчерпаемо вървящ. Или неизчерпаемо искащ. И може би в това е очарованието. Когато знаеш, че ще си отидеш, живееш по друг начин. По- пълноценно, по- раздаващо, по- неегоистично, по- потапящо се във времето, отредено ви за двамата, което наричате само ваше. По- отдадено, по- изгарящо, по- очаквано, по- трептящо, по- вълнуващо, по- открито, по- истински, по- ..... себе си пред другият. И тогава е най- сладко. Винаги, когато трябва да си тръгнеш, е най- сладко и всичко е толкова интимно- романтично и истинско преживявано, като за последно.

Тази ли среща ще е последна?

Или всяка следваща?

Все някога... нали?!

А ти искаш да се наслаждавам...

И аз го правя, но съзнанието настойчиво пита- А докога?

И бъдещето мълчи.

По пътя, който избра

2010-05-14T11:31:00.004+03:00

Обичам да пътувам нощно време, по смълчаният път, сред нощна тъма, загърнала времето, природата, нас в своята тишина с предвещаващо неизвестно. Не говори! Не обичам да говоря, когато пътувам- по пътя, в себе си или, когато и да е, пътувайки, не обичам. Така само мога да изпитам наслаждение. В тишината. Да гледам звездите, да се очаровам детински, да ликувам в душата си отпусната. Да разсъждавам, взирайки се до хипнотичност в бялата лента, да си представям живота с неговите прави и криволици.
Понякога пътуваме сами, друг път има някой до нас, зад нас или пред нас, в изпреварване, в догонване, със или без стремежи и цели. Ние с тебе сме на едно платно. Един до друг, ръка за ръка и после в други платна, / не/ паралелни.
Сега си до мен. Или аз съм до теб. Не знам кое е правилното. Седят душите ни , устата мълчат, музиката се разнася бавно просто така, без да се интересува чува ли я някой. Пуснал си я, за да те/ ни/ развлича, изпълва пространството или , за да звучи с присъствието си. Ти гледаш пътя, аз звездите. И двамата мислим. Аз за звездите, за пътя... Високо над нас, светещи, като диаманти, като светлинки, към които искам да протегна ръка и взема в шепи за малко. Шепи светлина и очарование. Въпреки, че са далечни. Като нас двамата. Един до друг, радваме се на светлината си, но нито ти можеш да ме вземеш, нито аз теб. В тази невъзможност сме сплотени. Не е ли странно?!
Чудя се как живота понякога събира твърде късно, твърде невъзможно, но толкова изпепеляващо в трагичният танц на две Души и тела. Заблуждаваме ли се, че сме наистина заедно? Или сме? В мига на изживяването сме заедно, преплетени в едно, неразделимо и всеки за себе си после, когато си тръгваме. Ти по твоят път, аз по моят, докога така орисани е неясно и питам се - Има ли смисъл?
Има, щом изживявам своето време в теб и в нас и двамата заедно в нашето безвремие. Просто така. Пуста алчна човешка природа. Защо трябва да пътувам само нощем?
Да, така ми харесва, но какво вещае зората? Ще поискам ли повече някога? И като не получа, ще оплаквам ли като самодива душата си?
От срещи невъзможни най- тежко се страда.
Не бъди алчна. Колкото- толкова.
За да не страда Душата. Тялото всичко понася, но нека не страда душата. Пътя сама си избра. Наслаждавай се на пътуването, останалото е свобода...